Тъй сладък, малък щрудел
в устата бавно се топи,
очи притворени в наслада,

Крещят далеч, отгоре, гарвани крадливи
гра – гра, гра – гра , защо поне в смърта
да не оставят на човек, тъй малко, тишина.

Провалих ли се – не знам, няма и кого да попитам. Изпокъсах бавно и систематично всичко каквото ме свързваше с всички близки хора. Аз съм нищо, малко гърчещо се безполезно червейче, мислещо се за птица, не по лошо мислещо се за чов...

Раздирах със нокти,
разклатих и зъби,
опитах да сдъвча това,