Постинг
11.11.2013 23:20 -
Среднощно
В канавката, си мойто щастие, повърнах...
Единственият смисъл – да остана прав
с треперещите колене едва задържах.
Усещах как последните ми грижи,
след този волен акт на свобода,
завръщат се с вкуса тръпчив, на бърбъна,
примесен със стомашната киселина.
И пръв приятел ми сега, е този старии орех,
приел прегръдката ми колеблива в нощта,
неще със мен да спори и твърдо ме подкрепя,
не може би защото, а просто ей така...
Изхрачих мойто лепкаво признание
връз грапавато му кора, превих се на земята
като куче, треперещ и нещастен, олигавен
добре, че толкоз тъмно е, добре, че има и мъгла.
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 1705