Защо ли не се радвам на живота който водя, какво толкова се промени за няколко години та постоянно да се чувствам зле? Постоянен поглед към чашката и постоянно раздразнение при опитите на които и да е да ми се навре под кожата. Като че ли видът и социалния контакт, като такъв е само за манипулация, не носи нищо повече от поредното главоболие и негативизъм. Не обичам празните приказки, но май напоследък ги говоря само такива, мислейки си че с тях прикривам дълбоко мислен довод или нова трактовка на социалното поведение свързано може би с безкрайната космическа енергия или така наречения Господ...дрън, дрън просто е време на Великата депресия, дъвча си ноктите олигавяйки се като малко куче, борещо се с кокал, с настръхнал гръб и  в постоянно очакване някой да се метне на гърба ми. Чакам, а нервите са ми изопнати като лист ламарина, тихо подсвиркващ от най лекия повей на вятъра, и колкото повече, толкова повече (това е от онова жълто мече) не искам да се намирам на мястото на което съм сега.

Иска ми се да кажа че всичко се дължи на вибрациите около ми, разбиващи единното ми цяло на същността и накъсващи мисълта ми превръщайки я в дебнещи сенки..., но всъщност отново може би залитам натам, към пълната непоносимост на заобикалящата ме действителност, от която ми се иска да избягам.

Дали това е депресия или временно състояние на духа, не знам.