Отрязах едно ново парче докато все още можеше да реагира, не изпитвах вече и омраза, нямаше нищо което можеше да ме върне обратно към нормалното, а кое всъщност е нормално след като съществуват. Гледах в изпълнените му с кръв очи, а те бяха празни. Слюнката излизаше през разтеглените му устни разкриващи уродливо изпилените зъби и капеше върху ботушите ми. Дали все още можеше да говори, а друг е въпросът дали исках да знам какво може да ми каже. В далечината се понесоха екзалтирани викове, които можеха да накарат всеки нормален да започне да копае сам гроба си, но и това нямаше да помогне, и там нямаше да има спасение.
Лятото беше прекалено топло, такова беше извинението и в писмото. Дори и да не беше разразилия се ураган, едва ли бих могъл да спра по някакъв начин появата и на това забравено от бога място. Вярно вече три месеца откакто бях тук, и почти бях забравил за съществуването на другите в тоя свят, но работата ми вървеше добре, дори прекалено добре. Бях събрал вече повече от достатъчно материали за издаването на не една книга, но все още нещо липсваше, малко но съществено, все още не бях осъществявал „контакт”, макар че веднъж по случайност като че ли да бях спасил един индивид, но досега нищо освен много първични артефакти, свидетелства за жертвоприношения и нечовешки ритуали. Религия и обичай, богове на кръвта. Съвсем случайно лежащи така на пътеките.
Всичко започна като на шега в една дъждовна вечер, на втората бутилка коняк се лигавехме и крояхме планове за бъдещето и за светът който чакаше нашите бодри умове за да го покорят. Историята която разказа Ивендър не беше кой знае каква но ме грабна и остави дълбока следа. Не много далеч от пограничните територии имало човекоподобни, които водели живот такъв първобитен и мистериозен начин на живот, нямало болести и смърт, освен по време на война, а те често били воювали. Никоя държава не искала да предяви претенции към тези земи, защото нямали кой знае какви богатства, и затова много малко се знаело. Екипите от няколко университета били връщани почти насилствено, и то в много намален състав и напълно полудели. Един доктор все още бил затворен в пълна изолация в катакомбите на министерството, докато го прибирали бръщолевил странни слова и почти разкъсал двама санитари, а изглеждал толкова немощен. Вече знаех какво е моето призвание, макар и Теа да не мислеше същото.
Рак, изключително рядък вид, някаква непълнота на гените, затова било прекалено ранното ми оплешивяване, но пък изключителна интелигентност. Щях да се пръсна от смях, но вече знаех че няма какво да губя а само мога да спечеля. Там където други се бяха многократно проваляли аз можеше и да успея, а и тайно се надявах да намеря тайната на този живот без болести. Обясних и че мога да я направя по щастлива като замина, а тя само плачеше.
Изглеждаше променена имаше нещо в движенията и в погледа и, но защо не можех да разбера какво. Бяха моменти, от тежките губех съзнание събуждах се бълнуващ и треперещ, сенките се сливаха а и писъците и бяха така, нереални. Фигурата обаче приближаваща се не можех да забравя, кривокрака и приведена, една две, четири... При редките ми пробуждания виждах този силует да клечи край огъня...топла каша, енергия живот тъмнина....
Звуците ставаха по силни, светлината по ярка, мисълта ми по чиста. Не бях вече в старата колиба. Там където се събудих бе, изпълнено със аромати цветове, колкото и естествени толкова и неестествено живи и някак дишащи крещящо живи. От високата кула се носеше нещо като пение, не разбирах думите но сякаш знаех значението му. Злобни и враждебни очи ме гледаха, усещах парещото им проникване в кожата, но и това нямаше значение. Аз бях там където никой друг, там където болката я нямаше където, ...Теа, къде беше тя? Затичах се исках да избягам, да тя беше, трябваше да съм до нея... спря ме миризмата, привлече ме като нощна пеперуда пламъка на свещ. Чувствах гладът, единствено движение на света какъвто е бил преди десетилетия, а може би хилядолетия. Преминах бавно покрай една дузина клечащи голи пилещи зъбите си същества, към клокочещите казани. Накълцаните дребни ръчички и крачета биваха смесвани и обърквани със корени и листа в леко бълбукащата мазна и ароматна каша... „Бременна съм...” светът изчезна.
Не исках оправдание защо трябваше да сготви жена ми, и плодът на нашата любов, не исках да знам вече нищо. Имаше прекалено много месо, нещо вътре в мен все още мислещо рационално по човешки, мислеше за отмъщение. Прокарах бавно кремъчното острие по врата му. Гледах как светлината на двеста и шестдесет годишния му живот изгасва, и знаех че нещо вътре в мен завинаги изчезва. Оголих зъби и нададох с пълни гърди викът, от който ти се иска да започнеш да копаеш гроба си, но да знаеш че дори и там няма спасение.
