Ухапала ме гадината, интересно не съм усетил....

    Събудих се, изпих едно хубаво голямо кафе, черно и силно, и се вмъкнах в банята. Няма нищо по ободряващо от комбинацията кафе и гореща баня сутрин. Оглеждах се в запотеното огледало, леко зачервени очи, но това ще мине, вече започваха да се появяват все повече бели косъмчета в брадата ми, но кво пък имах решение и на тоя проблем, Жилет, и няма вече старост. Имам един много гаден автършейв, използвам го при ситуации като тези безпаричие и дългове, гадна работа да ми напомня как си пропилявам благинките, и ето хоп, ааа щипе. Не съм се порязал не не съм, но какво по... ква е тая издутина. Оглеждам я хубаво, не е от комар, та те измряха, не разбирам, а и нямам време за това ще закъснея за работа. Обличам се набързо и изхвръквам от вкъщи.

...Гледам умно около половин час през прозореца, въобще не знаех че е минало толкова време, докато не мина един колега да ме бутне. Изобщо не знаех къде съм. Гледам го и се опитвам да фокусирам погледа си и да разбера какво ми говори. А той, той носеше някакви нови документи и както се радваше изведнъж пребледня. Гледам го въпросително, а той като платно, бял един на ръбъ да се развика но не може. Само ме сочи. Тогава усетих нещо да се стича по брадичката надолу нещо лепкаво на допир и мътно. Оставих го да стой вкаменен и отидох до тоалетната. Погледнах се в огледалото и о ужас, малката подутина бе придобила по – големи размери. Отворила се бе и малка дупчица от която се стичаше на малки тласъцикръв и още нещо, незнайно какво. Извади кърпичка и се опитах да се подсуша. Врата се отвори и влезе шефа с неговия заместник.

-Хм, нещо май не е наред днес, отивай на лекар.
-Ааа нищо ми няма дреболия.

Съпротивлявах се още малко, докато не разбрах че има намерение да ме закарат ако трябва и насила в болница. Тръгнах си...

...Интересно как се озовах в къщи, а уж бях от най – паметливите, май не бях ходил и в болница, или пък бях, имах някакви мазила и рецепти в джобовете. Странна работа. Гледах се в огледалото и не вярвах на очите си, цялото ми лице бе подпухнало. Ще се оправя няма такова нещо което да ме гътне за дълго....

...Какво ставаше, как така се бе появил тоя сърбеж, идваше ми да си съдера кожата от главата. Съблякох се и тъкмо да вляза в банята и ето още няколко подутини, две на единия крак и една на стомаха. Интересно та нали за последно обезпаразитявах преди няма и седмица. Ще си запиша за следващия...

...Не съм се подул чак толкова много, не съм как да съм минавам все още през вратите. Интересно защо имам толкова много съобщения на телефонния секретар, та нали съм се прибрал само преди няма и 18 часа, или повече. Пореден оглед, не е толкова лошо положението а и тези пулсации вече не ми пречат. Кожата ми вече не ме сърби значи съм по добре. Тези странни движения, игри на светлини и сенки, непостоянното напрежение създава илюзия за движение. Това всеки го знае....

...Щрак, щрак, като че ли е по добре без свелина. Не ми трябва нищо. Кой ли ден сме или нощ и това няма значение. И аз нямам значение. Тези малките са само от значение. Започнаха да идват по често, изпитвах радост притехните появи, вече не ме хапеха, вече ме пазеха...

...Някой разбиваше входната врата дочувах приглушени гласове, не ги разбирах. Усещах само заплаха. Заплаха за мен и малките. Исках да се скрия да бягам, но не можех. Влязоха и ме гледаха изумено, не разбиращо. Опитах се да им обясня, чух накъсани изстрели, усетих болка. Такава болка не бях усещал и след най – зловещото препиване. Те просто стреляха по мен, а аз само се опитвах да им обясня. Разкъсване ужас и страх, с едното пипало пробих черепа на единия, а друго разкъса стомаха на другия. Червата му се стичаха а той се опитваше да ги задържи със шепите си. Чуваше се глъчка в коридора, прииждаха още и всички стреляха...