В канавката, си мойто щастие, повърнах...

Единственият смисъл – да остана прав

с треперещите колене едва задържах.

Усещах как последните ми грижи,

след този волен акт на свобода,

завръщат се с вкуса тръпчив, на бърбъна,

примесен със стомашната киселина.

И пръв приятел ми сега, е този старии орех,

приел прегръдката ми колеблива в нощта,

неще със мен да спори и твърдо ме подкрепя,

не може би защото, а просто ей така...

Изхрачих мойто лепкаво признание

връз грапавато му кора, превих се на земята

като куче, треперещ и нещастен, олигавен

добре, че толкоз тъмно е, добре, че има и мъгла.