В края на крайщата никой не ми беше виновен, исках да стане така, използвах цялото си насъбрано знание за човешката природа и го употребих. Вина аз и вина, глупости, магаре и космос, че защо и за какво да си причинявам такова тъпо нещо като самонаказване и порицание да си свържа всичките мисли в една едничка тъпа и егоистична мисъл „Виновен съм”. Как да го направя като не изпитвах нищо подобно, най – лесно е винаги да се обвиняват другите, всички останали и точка по въпроса. Как да съм виновен когато не играя по техните правила, не защото не мога, не искам няма никаква логика да ги спазвам и да се подчинявам. Та това би било лудост би значело да се откажа от всичко което съм постигнал и да загърбя всичко за което съм се борил.
Не съм невежа или пък простак, не обичам да греша но ми беше необходимо понякога, дори си правех ексцентрични експерименти, заигравах се приемах стоики и о ужас колкото и да се стараех, самото знание че се будалкам с всичко не ми даваше мира. Не беше правилно, но трябваше да разбера кога точно и колко мога да си позволявам, къде се намираше границата на която трябваше да спра. А всичко бе от ясно по ясно не трябваше да започвам, един добре организиран план втъкаващ в себе си половината истина и обвит в тънките и красиви лъжи винаги успяваше. Омръзна ми, бях отегчен, не искам да имам такива безмислени и краткотрайни победи, хм победи та кого всъщност побеждавах? Никой може би просто учавствах, но това не трябваше да е така имаше план за изпълнение но един живот не стига, и ако продължавах така и не вземех мерки нямаше никога да разбера цялата истина, не ми е необходимо а и не виждах вече смисъл да съм зависим от еднократната доза самосъжаление, от извратената идея за живота каквато повечето споделяха. Обрекох ги на забрава загърбих лозунгите и перспективите, понятията и илюзорните стимуланти. Преминах на следващото ниво, имах опита и познанията знаех че ще бъда сочен с пръст и щях да бъда забравен, но трябваше да се направи. Истината е само една и до нея не е трудно да се достигне, но цената за достигането и бе огромна изискваше самота, и аз бях готов да я платя. Скрих се, потънах дълбоко в същността на несъщественото предадох се на знанието и несъществуването за да съществувам в онова другото, там в безграничното и така живо, непроменящо се и вечно, трябваше да знам да разбера и нямаше какво да ме спре.
То не бе страшно, нямаше добро и лошо красиво и грозно, беше ами как да кажа горчиво сладникаво, необещаващо и нетърсещо, имаше всичко и нямаше нищо. Аз или това което бе останало от мен, бях и не бях, опитвах се да намеря но нямаше как да търся, нямаше какво да видя макар че всичко се виждаше, не разбирах а и нямаше смисъл да разбирам, защото беше сложно в простотата си и елементарно.
„Истината братле тя е.....” Какво за какво говорим идваше ми да крещя, нямаше истина нямаше нищо, исках да крещя, но не можех вече бях далеч и нямаше никакъв смисъл. Истината та за какво и на кого му е необходима на човека след като остава само лудостта и самотата....
ХАХАХАХА плувам или пък пълзя,
тичам или пък летя.
..................На кой ли му пука за всичко това?
А на мен истината ми трябва. Искам да знам. Може не всичко да е толкова черно.
"Намятам те със бяло наметало, за да изглеждаш мъничко по-бяла!" Крачка, след крачка. Самосъжалението води до мрак.
Dressy- винаги се плаща така е. Въпросът е дали си струва цената. :)
Не знам, защо да не ми помгага истината, щом се чувствам по-добре с нея....защото не се чувствам използвана, измамена, унижена с изкривяване на това , което Е.
Не знам дали се самосъжаляваш, нямах това предвид. Да направиш по-бяла истината, да погледнаш по-оптимистично, да не се отдаваш на лошото усещане, което те събаря. ТОва не е никак лесно.
