Дървото бе там, нямаше и къде да отиде нали е дърво. Ръцете му трепереха, след всичките тези години, каква ирония само. седеше под него и наблюдаваше разперените му клони. Познаваше всяка гънка по кората му всяка извивка на клоните му. Всяка година го посещаваше по едно и също време и отвелязваше в главата си случващите му се промени. Беше го посадил преди век и половина и може би си оставаше единственото нещо което е сътворил в тоя „живот”. Искаше да разбере какво означава да даде живот. Каква ирония той и живот.
След стотици години единственото което изпитваше бе глад, спомените нахлуваха в главата му. Не помнеше кога се бе появил, но имаше чувството че бе още в началото. Познаваше всяка една цивилизация така както никой жив, бе вкусвал от кръвта на хиляди, милиони а заедно с нея бе поемал и познания, страхове и надежди. Не разбираше едно как след като те можеха да сътворяват и изграждат изключително прекрасни неща, защото се бе научил да разпознава красивото въпреки че не го чувстваше, можеха и периодично да се самоунищожават и да си причиняват болка каквато никой друг не би могъл. Беше чел и видял много за чувствата им но не можеше да разбере изцяло понятия като обич, омраза, не разбираше затова реши да посади и това дърво, за да се опита да разбере. Знаеше че те го ненавиждат защото беше различен, да убиваше, но те бяха толкова много, а сами се избиваха в такива количества което будеше само недоумение. Какви загуби само какво разхищение и то без никаква цел. Той го правеше за оцеляване. Имаше дни в които яростно го преследваха сменящи се с години на забрава. Постоянното му движение объркваше преследвачите, а някой просто „изчезваха”.
Знаеше какво ще се случи след като „обядва” с един доста изискан и изтънчен микробиолог. Не му харесаха насоките му на мисълта. Смяташе че това са моменти прояви на саморазрушителната последователност, но бе згрешил. След като изчезна неговите задачи поеха при друг, а той обърка всичко. Не помнеше такава мащабна чума да е имало когато и да е. Кръвта се променяше нямаше сила, губеше цвят. Бавно и методично заразата се разпространяваше, и нямаше вече точка в света която да не бе засегната. Кръвните банки отдавна не бяха това което бяха. Усещането за наближаващия край, го караха да се чувства странно. Той не би могъл да умре, но знаеше че всичко свършва имаше някакви надежди, които се изпариха в последните няколко месеца. Не се усещаше толкова силен както преди.
Слънцето се показа на хоризонта, а той съвсем небрежно отбеляза този факт. Ръцете не трепереха там където ги докосваха първите лъчи, промушващи се през листата, се образуваха пламъчета не усещаше нищо, наблюдаваше дървото. Невероятно но за части от секундата разбра всичко, и се разсмя. Смееше се докато отвътре всичко гореше как само можеше да не разбере за всичките тези години. Смееше се докато не остана само прах.
