Пристрастен съм към лова, не че го исках но така се получи. Ловях сенки черно бели, сиви, шарени всякакви. Те се появяваха от нищото приемаха различни форми и се сливаха понякога една с друга, магическа симбиоза, или просто реалност. Не се криеха запълваха всичко, раздуваха се и се свиваха, рееха се между реалността и фантазията. Понякога ми беше доста трудно да разсея няколко за да уловя точно определена, да я стисна между пръстите си за да усетя вибрациите на живота и. А те си имаха живот свой странен и плашещ, поглъщащ и наркотичен. Зависимост и пристрастяване, бях гладен, нямаше умора защото се зареждах с достатъчно много на ден, отхвапвах по малко попивах със пръсти. Понякога беше неприятно, сладострастие преливащо в гърчове, нежност на бодлив храст закачлива болка, симулация на екстаз и отново лек повей на празнота.
          Тя се появи съвсем неочаквано, знаех че я има, просто не можеше да не съществува. Носеше се хаотично, събираше се и се разделяше нямаше, определена форма, Обединяваше всички нюанси на сивото и безкрайната пищност на дъгата. Знаех че е една, а не няколко, имаше завършеност, беше проста и сложна, пулсираща и ленива. Преструвах се че не я бях забелязал, оставих я да се наслаждава на спокойствието си, да избухва и да бушува в многото си цветове и форми. Аз бях ловец, преструвах се че не забелязвам, притаявах се исках да я уловя но не на парчета, а цяла да усетя сладко горчивия и весело тъжен безкрай. Подготвях се дълго нищо друго нямаше значение, вече я опознавах все по – добре, знаех всяка нейна преструвка и бях готов да я “стисна за гушата”. 
           Форми и цвят се промениха, усетих че е настъпил момента, протегнах ръце оголил зъби. Разтърсване съпротива, течащи преливащи мисли пламъци от черна тишина, хладен огън, галещи бръснарски ножчета, енергия неочакван покой. 
            Крясък, някой крещеше невъзможно, те не крещяха отпуснах хватката и потърсих опора, но не усетих това кето очаквах, а и аз вече не бях това което бях. Не усещах нищо, не аз, ние се преливахме и разделяхме, реехме се и падахме. Изненада, не можеше да бъде, не би трябвало да се случи, но бе факт. Нямаше аз или той или те, едно безплътно ние засмукващо и всепоглъщащо, красиво и жестоко. Колко съм бил заблуден, имало е ловец но не съм бил аз. Ние бяхме ловеца, а всичко друго беше преструвка, проста поза на страх. Страх от сенките.