Дъждът е чакан, но денят
умира, когато във пустинята,
валят изкуствени сълзи…

Уморен – не съм, не бързам
на финала, че съм знам.
С изтръпнали пети и пръсти

Днес аз, а утре може да си ти
заровен и разлагащ се в калта,
защо не можеш туй да проумееш,

Усмихвам се защото ви харесва,
но искате ли да крещя?
Обичате на шута туй безсилие?!

Това ли е този на който се молиш,
Затворил очите, май сам си говориш?
Напразно стоиш на колене

 Чувствах се отново като хлапето, което бягаше от ужаса със стаен писък в гърлото и сълзи в очите. Бягах със същата сила, но не като тогава, сега бях окрилен от свободата, от това което бях осъзнал. Няма да победя но няма и да загубя, бя...

Претенциите за вчеращното утре
аз нямам с кой да споделя, желанията твои,
сподели, но не поиска, захвърли ги във мен,

Преди да слънцето да спре
и птичките да паднат от небето,
преди да вятъра умре...

На хълма - дето бродят ветровете
висока клада вдигат днес.
Кръвта от огъня ще кипне

Да спре, преди да се затича
да помисли, преди думи да изрича
туй човекът само го може, жалко,

Допивах днес последната си бира
и сякаш аз обречен бях,
от утре, да спра да се наливам?...

И виждаха това което искат
в мъглив, разкъсан последух,
в полираният смисъл на сълзите,