Събудих се изморен и напрегнат. Малките светещи цифри се появиха на фитнес гривната, веднага щом я докоснах, разкривайки неразумно ранния час. Макaр да се повъртях още малко, дори осъзнавайки, че има още около час до алармата – не можех повече да заспя. Бавно се изправих и станах от леглото, опитвайки се да отърся лепкавите парченца на тревожност привлечени и полепнали по невроните от трескавия, кратък и непълноценен сън, както хилядите микроскопични парченца мъртва плът заседнали в решетката на чаршафите. Протегнах се опитвайки да прегърна реалността, несъществъваща и невидима в плътния мрак, но дебнеща първите напъни на умозрението да се закачат и впият в грубоватите и ъгли за да я регистрират и  приемат такава, каквато е, без право на съмнение.

Исках рутината на утрото да ме погълне, да прещрака и да се намести, като парченце от пъзел поставено на правилното място, захващайки се здраво в еднообразната картинка, отразяваща поредния безмислен и празен ден. За момент се замислих за това, колко още парченца от този пъзел ми остават и дали това не е игра на подсъзнанието, провокираща съзнанието да спре да се занимава с тревожните и нереални случки, по-скоро видения, развили се в селенията на съня.

Запалих цигара и отпих от горчивото разтворимо кафе, наслаждавах се на дима стелещ се, първоначално, ниско и равномерно после завихрен придаваше форма на невидимото течение, отнасящо както него така и топлината и миризмата на ноща. В главата ми се завъртя песен на Джони Кеш, докато пусках водата в банята да се поизтече, защо ли и аз не знаех, но усещах някаква символика и обреченост в този толкова простичък въпрос: „Колко високо е водата мамо?”.

.......

Затворих очи след като отворих крана на топлата вода почти до край, и оставяйки я да свърши процеса на пречистване, процеса на отделяне на живота от смърта. Мъртви клетки, оттичащи се в канала, хиляди малки смърти. Не се опитвах, но размишлявах върху това как смъртта, отчита тлеността на всяко едно тяло отхапвайки своите малки хапки, опитвайки да се оформи и придобие плътност покривайки се с тях, форми и извивки гротескни и жилави, форми опитващи се да пробият дупки в реалността.

Предстваих си я дебнеща в тръбите в каналите придобиваща тлен, груба дращеща повърхност, остри и криви нокти, забиващи се и стържещи. Изведнъж всички кошмари придобиха ярка и натрапчива яснота, дори мога да се закълна, че усещатих гранясала и зловонна смрад, излизаща на талази от канала и смесваща се с миризмата на сапуна.

Рязко спрях водата и се отърсих, като мокро куче, в гърлото ми бе заседнал вик на безсилие и страх. Повърнах и едва не прехапах езика си. Опитвах се да контролирам дишането си и да спра треперенето на тялото. Вълмата от пара замъгляваха и криеха почти всичко пречупвайки светлината и каращи насълзените ми от гаденето очи да не откриват дори части от лъкавата повърхност на плочките по стените. Чакащата ме зад вратата на банята реалност изглеждаше толкова далечна и илюзорна, сякаш отново се намирах в полето на сънищата реейки се безтегловен и безмислен. А нима наистина не сънувах? Нима това което изпитвах не се случваше някъде дълбоко в подсъзнанието играещо си с подтисканите и прикривани страхове. Може би ако отворех вратата няма да се озова в тесния и тъмен коридор, а щях да полетя в мрачни и бездънни бездни изоставяйки по пътя, като ненужна обвивка физическото тяло, разпръзквайки се и съединявайки се с безкрайното всичко. И оставяйки смърта та вие безпомощна отвъд, при останалите безмислени физични измерения.

.....

Спрях водата на чешмата и се улових, че се пуля безмислено в огледалото, ръката ми почервеняла и подпухнала пулсираше, но болката беше далечна и някак приятна. Някои неща се случват не защото си ги планирал, а може би просто така, или пък може би защото другата страна всъщност вече не иска да е друга, иска да те докосне и прегърне, да те разкъса и погълне защото тя е цялото а не този безмислен пъзел, който старателно се опитвам да подредя. Запалих нова цигара – предишната едва бе догоряла до средата.

Болката беше като удоволстието само дето малко по-трудно се свиква, но минеш ли и на двете прага на чувствителнот, някак си вече не те интересува. Проблем е че им към двете усещания може да се пристрастиш, защото така е устроено тялото, да произвежда някакви си там едноканабиноиди, ендорфини и всчкакви други –иди, сякаш се намирам в най-голямата фабрика за наркотици и всичко е безплатно. Колкото повече дразнители, толкова по-жив. Стрес, дискомфорт, паника и ужас – боли, а ти се чувстваш все по-добре и по-добре, някак си глупаво щастлив, защото това, казват някои, е усещането да си жив.

Чегъртам с тъпия връх на ножа по парченцата на пъзела, опитвайки се да направя дупки, дупки в реалността през които да се прецеди, да се просмуче капка по капка, същността ми подредена и опакована в тленната обвивката на смърта, и да се влее в безбрежния океан на вечността. А може би пък от другата страна ме чака друга реалност, с други измерения с друг един пъзел... а може би да чака ме смъртта?!

Дълбая си дълбая, а Джони припява ли припява -  How high"s the water, mama?...

......

Сряда 04:30:

Никой не разбра какво точно се случи. Прецизните уреди, даващи показания през една секунда, отчитаха, че всички органи в тялото функционираха нормално, само енцефалограмата рязко се бе изопнала като въжето в цирк, след като въжеиграчът бе паднал от него. Нищо сякаш някои рязко бе спрял тока, нито една вълничка не потрепваше на повърхността на монитора, като затишие пред буря. Това бе десетият случай за тази седмица.

Имах страното предчуствие, че това е едва началото, и че този път вече нищо не може да се направи. Защо ли обаче в главата ми се върти една стара песничка на Джони кеш?

.....