Опитвам се да заспя, но не мога сърцето ми лудо прескача и главата ме боли. Това не е моето легло и отгоре ми тичат някакви хора – забавляват се – главата ми се пръска. Очите ми парят, но зачитам отново поредната страница.....

....01:10

Ръката ми е изтръпнала, устата - пресъхнала. Дали да стана да изпуша една цигара...

02:01...

Навън е студено, а може би е топло, защоло леденото слънце примамва с лепкавите си пръсти онези малки и невинни същества, готови да се втурнат безмислено, като бегачи на стартовата линия чуващи изстрела на пистолета. Не исках да съм там, не исках да виждам смъртта им, но не можех да извърна очи. Преливащи от щастие – изгаряха – оставаше само

....03:15

Кратък стон, далечно ехо, оттдалечаваща се светлина, протегнати пръсти на слепец докосващи зловонното дихание на разочарование и нечистиви мисли. Разкъсвана и раздирана плът, лепкава кал и всепроникваща мъгла. Агнонизиращи червей ровещи се в сивотата на лабиринта на невронната каша. Хлъзгави, зловонни пълзящи гадини пробиващи дупка след дупка в цветните картини на спомените ми - безкръвна операция за заличаване на паметта – оставяйки безмислени лепкаво фосфорециращи следи, казващи бяхме тук, анего вече го няма...

....03:45

Всяко вдишване е смърт – издишване – живот. Не можех да им дам това което искат - а и те,  усещах и разбирах, някъде в една далечна и неосъзната реалност, поемайки нечленоразделните и неразбираеми вокални конвулсии – не искаха. Съдбата беше поела в ръцете си цялото и нямаше никакъв смисъл от нищо, защото него просто го няма. Забити в земята като стълбове на сътворението или по-скоро на мъчението стърчаха и очакваха следващия прибой на времето да запечата минутите и часовете на съществуването им

....04:15

Всяка част от тялото ме болеше. Глътнах и сдъвках два аналгина и добих водата от нощното шкафче. Втренчих се нагоре опитвайки се да видя тавана, но нищо. Затворих очи и посрещнах черния безкрай....

Замислих се за нея, но - не можех - по-скоро не исках да осъзъзная каква е огромна разликата между нас.

Светнах лампата, която се разклати от блъскащата се в нея пеперуда. Изправих се бавно и се понесох към мъзето. Затворих вратата зад себе си и видях всичко – беше там. Нямаше тогава - утре, а сега. Стаена, бучаща, вибрираща безкрайност, скърцаща и мляскаща, предъвкваща миналото и белите му вмирисани кости. Крещях и режех, късах и крещях. Изтеглях тънките кървави нишки гърчещи се, като пиявици, и се опитвах да намеря онова нещо в себе си, което не можех да открия сутрин в огледалото.

05:35...

Разкъсах не с неохота пашкула на съня, а с ярост. Чувствах се, като изтреляна тапа на шампанско, което е подхвърляно и тръскано през целия си път до масата от някой шегаджия. Защо ли обаче не усещах шегата, а се чувствах като след оспорван ръгби мач.

Отпуснах изтръпналите си крака и се понесох към кухнята.

Всичко вече изглеждаше различно, само болката оставаше еднаква постоянна и досадна, като жужаща конска муха, но въпреки това денят започваше и  изглеждаше, катопълно копие на предишния. Повторения, еднообразни и монотонни, непрестанно усещане за експеримент с неизвесна цел и още по-неясен край.  Не можех да се отърся от смътното усещане, обгърнало съзнанието ми, че някъде много наблизо, почти на едно протягане разстояние се намира онази другата реалност, от която някак си съм се изсулил.