Притихнала бе лепкавата нощ

и тягостно тежеше тишината

смърта си правеше омлет

а млад поет се скиташе в полето

Защо си тук, защо не спиш?

Изгаря ме замръзналото време

едва едва, докосва ме сънят,

и дращи да излезе нещо в мене.

Опитах да го сложа върху лист, тъй бял,

като воал извезан с нишки от мъглата,

да пусна черните ми мисли да пълзят

и да покрият го, като лицето на луната.

Но пръстите сковаваха се всеки път

и болката разкъсваше сърцето

по идваше ми някак да крещя

и до изгрев да се скитам из полето...

Защо ли? ти ми я отне... не помниш ли?

Как мразех те, когато ти дойде

прегърна я с кокалестите си длани,

и тръгнахте, на мен, студеният и труп остави.

Не мога повече да скитам през нощта

а пръстите не стават вече за поеми

не можеш да я върнеш, болката да спреш

затуй вземи и отнеси ме там при нея...

Притихнала бе лепкавата нощ

мъгла се стеле над полята

във сън последен много блед

остана да лежи той там в тревата.