Очертаваше се поредният измъчен и изтощителен ден, но на мен не ми пукаше особенно много. Слънцето огряваше последните страници от преписа със постоянната си топлина. Можех да усетя, дори да докосна финала, почти като атлет на олимиада, това за което мнозина са ми говорили, но и съм бил сляп да прозра. Какво като очите ми горяха, знаех, че има още сили в треперещите ми ръце, толкова и напълно достатъчно за да завърша това което съм започнал....
..................
Макар и никога да не съм се чувствал религиозно призван, да не съм изпитвал някакви нужди от тази така наречена общност, не можех да отричам това, което всъщност се случваше наоколо, а то не бе правилно. Макар и неправеден, ако може така да се каже, според всички така наречени „основни” религии, дори и считайки себе си за атейст, аз знам, че вярата е това, което единствено може и всъщност води човекът напред. Вярата на човека в себе си, в това, което може и е призван да сътвори, тя е именно този двигател, този малък съскащ и тормозещ демон, който се загнездва в сънанието. Дращи, боде, предизвиква халюцинации и безсъние, понякога, но и тласка, крещейки като обезумял ефрейтор, дори и достигнал предла на силите си, да се самодоказваш и преодляваш поредните граници.
Първа беше моята дългогодишна приятелка апатията, опияняваща желанията ми и свеждаща ги до слузести лениви червей, влачещи се като слепи и пияни несретници по безобразно острият и неравен калдърм, по който всъщност се очакваше да ги нося. Исках да мразя но не можех, не виждах, за да ненавждам, исках да убия, но всъщност ми беше толкова безралично и безмислено, че дори със себе си не можех да се справя. Тогава дойде страхът. Стархувах се от това което искам, от това което другите искат от мен. Защо по дяволите някой ще иска нещо си от мен, каво съм аз и защо ли не ме оставят да си пълзя там някъде, едно непотребно и ненужно създание. Страхувах се от това че някой може да наруши и нарани приятелката ми апатия, обгърнала ме приятно в безвременната си тога. Толкова е лесно да бъдеш никой, толкова силно търсех и исках да се скрия, да намеря дъното, дори да се заровя дълбоко под него да достигна точката на на абсолютният покой и безчувстие...
Нищо,
там няма нищо – няма смисъл
няма радост, няма и тъга
една безкрайна пустош...
самотно е и тихо
няма въздух нито светлина.
Разбрах, че там отдолу
е ще да мога да се променя
не заслужава си за никой горе
да гния тук да бъда нищото
Не туй моята съдба...
Събудих се усещах болката в очите, макар и през затворените клепачи, на утринното слънце, на моето пробуждане. Като че ли за пръв път в живота си гълтъх жадно и учестено въздухът. Пълнех дробовете си усещайки нови аромати. Мигът се затвори и запечата като сапунен балон около мен, хем всичко наоколо беше и ме докосваше по своя си начин хем бях отделен, в един бало който щеше да се пръсне всеки момент. Тогава осъзнах и разбрах какво трябва да направя, и вярвах като никога до сега в правотата си.
Доста време ми отне да си набавя необходимите материали. Наложи се да напусна работа за да мога да се съсредоточа върху мислите си и да направя още малко проучвания. Бях успял да направя малко спестявания, които осигуриха начален тласък на начинанието ми. Не бяха съвсем достатъчни, но с малко манипулации и няколко прочувствени писма успях да си подсигуря повече от добро финансиране от така да се каже „заинтересовани” благодетели (хората са толкова доверчиви и податливи на емоции).
Вярвах че ако успея да заложа достатъчно устройства, според плана който ми беше в главата, на скрити места, които само истински търсещите биха могли да ги намерят, и да се започне необратима верижна реакция. Вярвах че човекът е повече от това, което му е наложено да прави през склопения си така наречен живот.
Исках да взривя съзнанието на колкото се може повече, пишех постоянно и навсякъде където имах възможност. Изтриваха ме на места, закриваха сйтове, правеха всичко възможно за да спрат това което се изливаше от пръстите ми, но аз не спирах. Пишех дори и насън, защото исках пробуждането да започне, защото вярвам, че Човекът е нещо повече от материалната единица, която може да бъде управлявана и манипулирана.
Събрах в шепи моите желания
и реших да ти ги подаря.
Макар и грешни и недъгави
те мои са, и за тях готов съм да умра.
Да знам че няма да ме разбереш,
но имам вяра тъй непоколебима
как този свят, ще съществува,
без „човека”... по добре.
Аз ще бъда туй което вярвам
Ще бъда лист, небе, дърво
Ще бъда въздухът, земята,
Ще съм духът във всички зверове....
................
Малко съм изморен, и ще спра да си почина, мисля че успях въпреки всико, да хвърля още една бомба, но дали съм запалил фитила.....
01.08.2012 05:04
