Чувствах се отново като хлапето, което бягаше от ужаса със стаен писък в гърлото и сълзи в очите. Бягах със същата сила, но не като тогава, сега бях окрилен от свободата, от това което бях осъзнал. Няма да победя но няма и да загубя, бях изпълнен със спокойствие. Въздухът около ми трептеше в очакване, но моето чакане и търсене вече свърши. Всички опити, илюзии за щастие, са били напразни. Но именно сега бях щастлив. За пръв в живота си щях да стигна до там за където съм тръгнал…

…………

-         Защо търсиш, няма го това което искаш е недостижимо. Изтощен и смачкан, знаещ но не можещ, какво всъщност искаш? Няма я безкрайната благодат, онова което следва се оглозгва и осмуква от вечността. Онази твоя вяра отдавна ври в казана, с безчестието и славата, омразата и любовта, сгъстявана от бълбукаща жлъч и неясна тъга.

Разбирах макар и с огромно нежелани думите които излизаха от напуканите устни. Дъртата гледаше в гърнето с едното си око, а с другото сякъш гледаше вътре в мен. Главата ми се въртеше от евтиния ром, и въпреки да се хилех като малоумен идиот, кожата ми бе настръхнала, като при среще с опасен и непознат звяр, а тя продължаваше да нарежда….

-…...и кръвта която се лее от ръцете ти докато ровиш за щастието, и тръните забиващи се в пулсиращите мускули, полепващата мръсотия и щипещо безумие докарващо те до лудост.. те карат все по страстно и злобно да дълбаеш, ровиш и търсиш... докато устата пресъхне и очите ослепеят...

Нямах никакво желание да стоя повече на това място, дори и пари да ми даваха за това. Усещах как кръвта ми се смразява, и лепкавата студена пот осолява устните, карайки ги да изтръпват. Това може би беше най глупавото и идиотско нещо което съм правил, и то точно преди свадбата. Какво ли толкова очаквах да чуя, нима исках да ми разкаже за чакащия ме дълъг и щастлив живот? Като мълнии изникваха далечни и омразни забравени образи и видения. Разлагащи се картини от неизживени спомени, далечно ехо, нежелано наследство. Не издържах повече

Бягах дълго, не спирах дори гогато в босите ми крака се забиваха острите изсъхнали черупки на мъртвите миди. Влажността на лекия бриз не можеше по никакъв начин да омекоти пресъхналите устни. Крясъците на чайките звучха някак си далечно и злокобно, сякаш някой от онзи свят крещеще: ТИИ - ТИИ, ТИИ...

Чаршафите се бяха овили около тялото ми като пипалата на умиращ октопод. Всяко мускучле ме болеше, а главата направо кънтеше като камбана преди неделна проповед. Като далечен спомен в главата ми звучаха някави думи, като скоропоговорки, далечни и пулсираши заедно с махмурлука. Разтърсих глава и надигнах гарафата с вода, оставена на съседното шкафче. Каква благодат, по добре да не мисля, по скоро не исках по никакъв начин да си спомням, за изминалат нощ, все пак щах да се женя. Трябваше да мисля за бъдещето за семейството за нея може би за тях.... тях. Защо отново ме заболя главата?

Тя беше прекрасна, искряща като утрото, сияещата и усмивка можеше да разтопи дори и камък. Не можех да си представя такъв късмет и щастие което са ме споходили мене съвсем...

...и кръвта която се лее от ръцете ти докато ровиш за щастието, и тръните забиващи се в пулсиращите мускули...

Изведнъж главоболието ме връхлетя с пълна сила. Огнено око сякаш пулсираше, наблюдаваше ме. Изсъхнали като стар пергамент устни нашепваха думи, стържещи като пустинен пясък лакирания под на съзнанието ми. Ръцете затрепериха замалко да изпусна венеца, който трябваше да сложа на...

..., полепващата мръсотия и щипещо безумие докарващо те до лудост.. те карат все по страстно и злобно да дълбаеш, ровиш и търсиш... докато устата пресъхне и очите ослепеят...

Реалността ме заля като студен душ. Изведнъж всичко ми се проясни, всичко беше кристално чисто и нямах време, нито за мислене нито за губене. Знаех много добре какво трябва да направя. Това трябваше да спре, на този цикъл този омагьосан кръговрат му бе дошло времето. Не можех а и не исках да предам това, та било и то на моя син. Затичах се по стълбите на камбанарията, а думите и ехтяха в главата ми...

-...тя е там и синът е там, но тя неще да види светлината на очите му, нито на следващия ден... обречена, без вина виновна е душата и, но не и твоята.... ти обречн си на вечността, на болката и лудостта... кръвта ти е виновна... не ще да свърши лудостта докат кръвта във вени от рода ти се разлива...

………………

…да ще се разлее, за последно но върху камъните на този площад.

Усещах бриза. Чух крясъка на изплашените чайки. Бях щастлив, ще прекъсна оковите. Скок, полет, тишина.

В един очукан фургон, съсухрена полусляпа циганка, въздъхна тежко и разхвърли нови карти, и занарежда....