Беше му хубаво, миризмите носещи се около него го успокояваха, предизвикваха асоциации с картини и усещания, които никога не е и не би изпитал. Беше още твърде рано да се нарече утро, но не можа да спи, колкото и да бе изморен. Нарочно бе търсил мястото, усамотено и отдалечено, за да може да избистри да прогони лепкавите като старо сладко, мислите в главата си. Това обаче, което го заливаше последните петнайсетина минути, някак си не носеше желания от него ефект.

Бавно и съзнателно загасяше цигарата в предмишницата си. Не можеше да си позволи да му е хубаво, трябваше да се концентрира и да прогони паразитните, полазили го като прегладняла колония мравки, гризящи и пробиващи защитата изграждана с години, мисли и желания. Въпреки пулсиращата болка в крака, добре планирания му живот сякаш се изплъзваше между пръстите му, и то поради една тъпа случайност.

………………….

Бързаше към сигурността и спокойствието, което щеше да и осигури и този ден малката и стерилна клетка. Знаеше че рутинните и прости занимания ще и донесът по – бързо възстановяване и ще я накарат да забрава, това което се случи. Не искаше да го вижда повече. Ядосваше се не толкова на него, а на това, как бе толкова заслепена, че да не го предвиди. Сега когато се връщаше назад можеше да види, да усети това че само я използваше. Как можеше да си помисли че тази връзка ще прерасне в нещо повече.

Какъв мръсник какво самонадеяно говедо, като къбо от нерви взе завоя. Сблъсъкът бе неизбежен, дете тела заедно с папките и и листовете хартия се намериха на пода. Събралото се напрежение и яд ът който изпитваше към себе си, и проявената в момента непохватност, се изляха във формата на две сълзици, които заплашваха да развалят грима и.

-Хей що не внимаваш къде… - думите и заседнаха в гърлото. Искаше на някой да си го изкара, но не биваше да приема създалата се ситуация за това, и без друго тя бе виновна за този инцидент. Но истинската причина за да спре, това което устата и като картечница щеше да изтреля бяха, очите му.

Бавно като на забавен кадър, промърморвайки нещо като извинение,  се изправяше от циментовия под. Подавайки и ръка за да и помогне, отново сякаш гоказа само на себе си промърмори нещо под носа си, но не без да я поглежда.

- Какво, каво каза? – изрече, подавайки му ръка. Тънки и топли пръстите му обгърнаха дланта и, без видимо усилие я изправи обратно на крака. – Какво, каза?

- Много съжалявам. Добре ли сте? – тихо, почти като шепот повтори, това което беше вече казал. Усети страха който бе стаен в него, търсеше отново контакт с очи, но той сякаш вече не бе там. Наведе се припряно, събра набързо разпилените материали, изправи се и без да каже нищо, се скри зад ъгъла. Напълно изненадана от тази реакция, тя се обърна и се зазяпа в изчезващия силует.

Беше строен и ако не се движеше с леко наведена глава, през поголяма част от времето, можеше да се каже и висок. Симетричното и поддържани тяло, се движеше плавно и почти незабележимо. Нямаше нито едно излишно движение и излишно позиране, което излъчваше увереност и сигурност. Винаги се стремеше да застава така, че да остане незабележим, дори да се наложеше и да изчака в някое ъгълче. Сливаше се с околната среда толкова много не предизвикваше никой и нищо, беше просто един посредствен общ работник.

Този ден обаче, дали случайно или не, тя го забеляза и остана в мислите и, през целия ден….

………………….

Никой не го познаваше, дори ако бяха попитали и прекия му ръководител за него, едва ли щеше да се сети за него, макар и да работеше вече от доста години във фирмата. Успяваше да остане винаги не забелязан. Хубаво бе, че работата беше прекалено много, и доста изтощителна. Макар и да имаше прекалено много хора, той внимаваше да не осъществява почти никакви контакти с тях. Ежедневието му беше изморително и сиво, но добре организирано, като се изключеха определени моменти, желания и мисли, които успяваше да “лекува”. Но както всеки път винаги идваше някой ден, като този.

Нещо не беше така, не биваше, беше прекалено хубава, а и уханието което се носеше от нея, приемаше като заплаха. Побърза да се отдалечи, не можеше да си позволи да побегне, макар че му се искаше. Прибързано се вмъкна в тоалетната остави купчината доклади забележки и други, ненужни никому но събирани със старание, документи на пода. Ако някой го видеше сигурно щяха да го накажат, но нуждата му бе по голяма. Без да развръзва връзките, изхлузи лявата обувка и припряно събу чорапа. Стъпи на искрящо белите плочки с вече босия крак и с премерена сила заби тока на дясната обувка в разперените пръсти. Изгаряща болка и конвулсии преминаха като мълния през цялото тяло. Пое си дълбоко дъх, възстановяваше се от емоционалния шок, който тази нежелана случка и залелите го моментни желания и радостна възбуда. Това трябваше да свърши работа, а и от тук насетне щеше да я избягва.

………………….

 След бурната раздяла, с последния си приятел, която твърде много я нарани, изпитваше нужда от нежност и ласки. Търсеше, като ранено животно, може би не искаше все още да признае вътре в себе си, но още на следващата сутрин вече желаеше да го види. Харесала го бе от пръв поглед, Не беше от тези които се набиваха на очи, но имаше нещо в него, което я привличаше. Защо ли не можеше да определи точно какво?

Повърхността често лъжеше, но тези очи… Този почти отнесен но същевременно ясен поглед, малко я плашеха, но и предизвикваха. Бе усетила една прикрита болка стаена някъде на дъното, която разбуди у нея, онова майчинско желание да прегърне и успокои да премахне насъбраната тежест. Не беше дори и флирт, беше просто досадна случайност, но някак си не можеше да се накара да спре да мисли за него. Умишлено търсеше тази фигура, с избелелия гащеризон, за да срещне погледа му… Бе хлътнала до уши, искаше го, да е до нея да го докосне да, а дори и не знаеше името му.

Стори и се че го видя, измежду щуращите се хора, забърза се, но той като ли изчезна, изпари се като утринна роса. Дали не я отбягваше, дали не се бе притеснил от положението и? А може би не я харесваше?... Нее, беше видяла обратното в очите му, имаше толкова желание, а и лекото потреперване на ръката му го издадоха. Да това е, той щеше да бъде нейн, дори и да трябваше да се бори за това. Вече кроеше планове искаше го, дори да разбира че може би поема поредния риск в живота си, но той я притегляше така, както пламъкът привлича нощна пеперуда.

………………….

Беше малко позакъснял за работа, поради сутрешната му терапия, но това едва ли щеше да бъде отбелязано. Това което обаче забеляза още с приемането на първата за деня задача, бе онази червенокоса хубавица. Сърцето му излезе от ритъм, беше още по хубава от онзи ден. Притай се в сенките, сля се като хамелеон, очакващ нападението на хищник, с обстановката, почти спря да диша за миг. Защо ли му изглеждаше така сякаш го търсеше?  А и защо му ставаше толкова хубаво като я видя?

Единствения начин, който знаеше и успешно практикуваше, за разрешаването на такива ситуации, бе да изчезне…

………………….

“…Няма радост на този свят, защото е създаден за да има болка. Тя единствена е всеобхватна и пречистваща, ти си тук за да страдаш, а не за да се радваш. Ти си истински когато боли, всичко останало е заблуда ограничаваща и впримчваща те в плен на тленността, зависимост превръщаща те в лекомислена и бездушна играчка, живееща в грях и правеща грях. Греховна е всяка сладост и удоволствие, защото това са присъщи желания на плътта…”

Всяка грешна мисъл бе спохождана от незабавно яростно наказание на грешната плът. Режеше и кълцаше, бичуваше се до припадък в тъмното и влажно мъзе. Пробуждаше се жаден и гладен без да знае ден или нощ е навън, но знаеше чии са строгите и истински гласове монотонно нашепващи  в главата му. Майка му и баща му бяха показали пътя бяха го повели в истинския свят, отнемайки всички нормални чувства и мисли. Спомените за моментите удоволствия, за хубавите неща, за това което беше така ценни за развитието, каращи нормалния организъм да се стреми към тези дразнения всеки изминал ден в живота, му носеха усещането за болка.

Лошото този път бе, че след като поредното поучително изречение затихне в главата му се появяваше този образ, тази червенокоса нимфа, това създание с протегнати към него ръце, търсещо помощ. Желание по силно от болката, по силно от всичко, което бе успявал да излекува до момента. Усещаше как силите започват да го напускат, а това не можеше да се случи, не можеше да си позволи да си отиде в грях. Трябваше да има и друг начин да прекрати това желание да пречисти съзнанието…

………………….

Не можеше да сбърка, дори и в тази безлунна нощ, този силует. Макар да го търсеше постоянно от три дена, съвсем не очакваше да го срещне тук и то по това време.

-Хей къде се изгуби, търсехте. Толкова исках да ти се извиня… – Бавно пристъпи към него не искаше да го плаши, сърцето и тупкаше от вълнение и възбуда. Колко романтично, като в старите филми. той стой и не помръдва а тя, пристъпва нежно и грациозно… Имаше нещо което я притесни изглеждаше някак, смачкан изтощен, все пак всеки си има своите тъмни страни. Този път не побягна, предчувстваше, че щеше да и каже всичко.  -  …и да ти кажа, по скоро да те помоля да….

Изненада смрази лицето и, студът на острата стомана врязала се дълбоко в стомаха и рязко прекрати потока от думи, който препускаше в главата и след като го видя. Невярващо сведе поглед надолу, но не виждаше нищо в този мрак. Усети топла и лепкава течност се пропива през половера и се стича надолу по краката и. Вдигна очи и срещан погледа му, измъчен и празен, но ясен като безоблачен ден. Търсеше отговор, питаше безмълвно докато сълзите на изненада и болка разфокусираха и размазваха чертите му.

                - Не мож обсеби ми душата,/иди си там отдето изпълзя./ще си отидеш ти лукавии/ще да живея без грях сега. – Далечен и студен като стоманта беше този глас, тих зловещ но в него нямаше лъжа дори и капка за съмнение в това което произнасяше.

                Не чувстваше вече нищо. Странно спокойствие изпълваше съзнанието и като безкрайната ярка и мека светлина която я поглъщаше. Искаше да се обърне, да го прегърне и да му прости, но там видя безкрайна черна празнота и вечна болка.