Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.04.2010 18:39 - Последен танц
Автор: kolibri Категория: Лични дневници   
Прочетен: 701 Коментари: 0 Гласове:
2



Бях се сврял в единия ъгъл, очите трескаво се движеха в орбитите, макар да нямаше особен смисъл в тази тъмнина, щях да ги разпозная отдалеч, по светещите им очи.

 ………………

Нищо не можеше да се сравни със загубата,  не на пари и имоти, а на семейство. Болка и празнота, полепнала като плесен, самота поглъщаща ехото от забравените вече стъпки.  Огън отдавна загаснал в огнището, самота протягаща драскщи пръсти,  късъщи късчета от спомените ми, опитваща се да обезсмисли всичко, да ме опразни като изкуфяла тиква, като този прокълнат дом.

Не можех да остана, но не исках и да си тръгна. Тогава не бях тук, а трябваше, виновен съм за всичко. Опитах да преодолея болката и нарастващата депресия с алкохол, наливах се от сутрин до мрак, циврех като малко дете, нощем стенех и повръщах.  

Не зная колко пъти изпадах в несвяст този ден. Комбинацията която използвах днес бе различна, добавих и няколко милиграма ситно стрит прах от кората на дърво кохоба (какви ли не интересни неща намира човек докато обикаля света, а някой други…). Настроението ми значително се подобри, може да се каже че дори се радвах, от дълго време насам.

…Мда, много странен и малко смешен тип беше този, клечеше бос на масата отсреща, зъбеше се неразбиращо, очите му странно и трескаво се въртяха търсещо уплашени, дори не ме поглеждаха. Как по дяволите се бе озовал в къщата ми? Лекият ветрец и потропващите капаци на прозорците дадоха отговов на въпроса ми. Макар и доста хладно навън съвсем обичайно обаче за този сезон, бях отворил всички прозорци… Моментен гняв и ярост към странника, обгърнаха цялото ми същество. Грабнах първото нещо, намиращо се наблизо и без да мисля го запратих по натрапника.

Трябва да е бил магьосник някакъв, но прекалено късно го разбрах, издайническия металичен проблясъ в очите му и този странен трясък с който изчезна, говореха за това. Разпадна се на малки парченца лъскави малки огледални парчета, какъв номер само, дори и на онзи преход не бях виждал такива трикове, но знае ли човек. Колко ловко се измъкна, какъв финес това дори беше мноого забавно хахаха, разпадащия се човек… мда хахахаха….

Треперех като лист, всичко ме болеше, мускулите бяха вдървени. Бавно се надигнах от сстудения като камък под, незнайно защо се търкалях под масата, но май съм си ударил лакетя и рамото на лявата ръка. Ох и коляното ме болеше. С куцукане и треперено се спуснах да затворя бързо всички прозорци. На минаване покрай писалището шмръкнах още малко от магическия прах. Изгълтах и половинката вино, което не знаех кога съм отворил.

Денят не искаше да свърши. Гледах като, хипнотизиран как линята на хоризонта като че ли се отдръпваше от доближаващия се диск на слънцето, като страхливо пале преяждало дълго време с ритници….

 

……………………..

…Не спирах да го ритам дори когато вече кашляше кръв. Как въобще се бе осмелил да ме докосне, и подръпва с кривите си грозни пръсти, мръсно псе.

Бях арогантен и млад, изобщо не мислех за каквито и да е последици, светът беше в краката ми, а и скоро щях да ставам баща. Всичко вървеше по план, дори без много много да се напъваме, до този момент, в които всичко се преобърна. Вода ли на ти вода на ти и още. Как въобще му бе дошло в главата дори да ме доближи… Усещах как изпълващия ме гняв, прелива в омраза, в желание за убийство. Не разбрах кога съм извадил пистолета и запънал ударника, но някак си се сдържах да не натисна спусъка. Спомням си мисълта която прескочи като електрически заряд тъмата на гнева, не си струва да хабя патрони за таова нищожество. Ръката ми трепна, прибрах пистолета заъртях се по войнишки и се насилих да забравя колкото се може по – бързо тази случка.

Сигурно бих застрелял гадината, ако само се бях обърнал за да видя как кривеше сухите си пръсти, рисувайки във въздуха странни знаци. Окървавените му устни трескаво шептяха скверни, и неразбираеми слова. Някъде на хиляди километри, далеч от сухия и омразен климат, жена ми с последен писък изхвърли от утробата си посиняващия вече бездиханен наследник. Не успяла дори да го докосне, да промълви и дъма  със сигурност бих го гръмнал, само да бях погледнал назад.

 

……………………………..

…Кръвта се стичаше по свитите в юмруци ръце. Призрачното ми отражение ме зяпаше от стъклото на затворения прозорец, опулено и с олигавена усмивка. Игриви лудешки пламъчета подскачаха сякаш търсещи буре с барут, ах какъв хубав звук щеше да се чуе ако кратуната ми бе пълна с хубав и сух барут, а от това щяха да избягат и тези малки гадини криещи се и дебнещи…

….Сребристите облясъци от люспите на опашката, създаваха впечатление за множество малки очички пробиващи с алчния си взор трасиращи тунели, чрез които то ще изпомпи и приеме силата ми. Пустинните скорпиони бяха много опасни…Трополенето на малките крачета ту се забавяше, ту трескаво се забързваше, илюзията за това че те обграждат и заобикалят бе пълна. Вече бях толкова изморен от размахването на тежкият метален ръжен, че исках да припадна и да остана на студения под, докато малкият хищен звяр пъргаво изкочи пред ококорените ми очи и забие в тях тънките студени хитинови щипци…

Не зная точно как се появи в главата ми, но вече подскачах в лудешки, странен  и древен далечен ритъм. Танцувах танц за прогонване, или поне така си мислех, хилех се и навиквах на зловещ и някак нечовешки език. Не съм си и помислял че някога ще мога да произнеса дори една думичка, но в този момент всичко ми изглеждаше кристално чисто и ясно, знаех си че щях да ги прогоня, дори можеше да избяга дори и малкото ми останал здрав разум, защото това което виках не беше от този свят, а той започваше да избледнява и да изчезва. Спрях се облят в студена пот, но вече бе прекалено късно, усещах студения под, тежеста на любими си револвер и невидимото зловещо присъствие.

Бях се сврял в единия ъгъл, очите трескаво се движеха в орбитите, макар да нямаше особен смисъл в тази тъмнина, щях да ги разпозная отдалеч, по светещите им очи.

Беше ми силно притеснено, нямаше никакви признаци за това, напрежението в главата и изпълнилото ме безпокойство, да изчезнат скоро. Ръцете ми трепереха имах чувството че след всеки малък шум ще изкрещя и ще натисна спусъка. Възможността да се прострелям по невнимание беше над сто процента. Това което казват някой че тишината не боли, не го вярвайте всички мускули бяха преуморени и вече боляха - о как само боляха. Смътното усещане че всичко ще свърши тази нощ, (както си мислех и за всяка предишна) се усилваше. Прекалено неестественна и плашеща бе тишината, изсмукала бе като че ли всичко, всеки възможен звук. Дори и тихото потропване на стрелките на часовника, крадящи от вечността всяка следваща минута, не се чуваха.

Протягане, изпукване нещото отвъд бе гладно и търсещо. Усещах изгарящия му дъх, промъкваше се в главата ми ровеше вътре в мен. Горящите очи прогаряха дупки, само че нямаше в какво, отвътре аз бях празен. Страхът и паниката си отиваха защото аз бях и не бях, исках да се изсмея, дори да знаех, че мога да разгневя това същество, но не ми пукаше.  Може би това бе краят на цялата болка, на всичкото това чакане, на цялата тая самота. Може би бях търсил този момент и го чаках, защото нямаше какво друго да търся...

Усетих набиращия сили гняв, огромната страховита мощ, но също така и безсилието му. Груби сухи люспести длани ме зграбчиха, отскубвайки ме като стръкче трева, от тази реалност, чувах шепота в главата си зловещ, кънтящ. Усещах цялата му ярост, ако можех да помръдна щях да докосна огромните олигавени зъби. Усукване и извиване, страшна сила ме носеше нанякъде, усещах безкрая, затворил очи аз бях...

…………………………

Бях арогантен и млад, изобщо не мислех за каквито и да е последици, светът беше в краката ми, а и скоро щях да ставам баща, нещо ме накара да се обърна рязко. Изтрелът отекна, не бях чувал като че ли по – хубав звук.

Треската отминала за две седмици, бях свалил близо 8 килограма, и не можех да продължа с останалата група. Бяха ми организирали трнаспорт за прибиране, само ме бяха чакали да се посъвзема, дори и да исках не можех да се съпротивлявам, нямах сили.

На пристанището ме чакаше телеграма от дома. Ръцете ми трепереха, а по загрубялото ми лице се стичаха сълзи.

“Честит наследник. Прибирай се бързо. Липсваш и на двама ни…”

 

Аз знаех, че и нещо друго, не от този свят, също така ме чака, някъде за да изтанцувам един последен танц.



Тагове:   танц,


Гласувай:
2



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kolibri
Категория: Лични дневници
Прочетен: 584444
Постинги: 350
Коментари: 448
Гласове: 1705
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031