Провалих ли се – не знам, няма и кого да попитам. Изпокъсах бавно и систематично всичко каквото ме свързваше с всички близки хора. Аз съм нищо, малко гърчещо се безполезно червейче, мислещо се за птица, не по лошо мислещо се за човек. Размишлявах като човек, взимах решения като такъв, и си мислех... какво всъщност си мислех... мислех, че мога да чувствам. Мисли, какво като някакви първични електрически импулси пронизали съществуването ми, са причинили нещо като „някакви” реакции. Изкривена действителност, реалност в която се опитвам да впия смешните си недоразвити пипала, жалък опит да засмуча живота, опитвайки се да изхвърлям някъде извън своето слузесто тяло отровата, която произвеждам с всеки един мой дъх.
Взимам хапчета, отвари разни, да поддържам целостта на умиращото тяло или по точно на това което загнива вътре. Уморих се да виждам себе си като „добрия”, приел да страда за другите, преливащ от щастие да се нося уморен, като шамандура от вълните на хорското мнение, страхуващ се да отворя малката пробойна, да не потъна някъде там. Държа се на повърхността поел за поредн път дълбоко въздух, усмихващ се докато ехото на болката, породена от „нежните” ласки на пенливите вълни, кънти и раздира празнотата в мен. Празнота, която си мислех, че с теяение на времето ще мога да запълня, но вместо това ставаше по – голяма, и вместо като балон да ме издига нагоре, към светлия простор, ме тегли надолу, към черното спокойствие. Там където няма вълнение и светлина там където налягането, притиска и предпазва, масажира, компенсира и видоизменя вътрешното такова, мъката и болката. Болката от усещането на прикачената към теб кука, на тежестта увиснала отдолу, раздираща и теглеща вътрешностите, с тънки но стоманени нишки.
Сега ще натисна стоп бутона, бавно въртящите се, без спир механизми, ще проскърцат и ще спрат. Отровата ще спре да пулсира и причинява главоболие. Ще се сгърча и поема към дъното, налягането ще свие и ще притисне всеки милиметър от червеевата ми същност. Няма повечеда се замислям, да се опитвам да бъда и да се правя на това което не съм.
Денят бе хубав, а нощта е прекрасна.
Поемам по пътя последен,
аз съм, малка част от, безкрая.
Ще приема, че никога няма да полетя, защото съм създаден да потъна...
Всеки таи в себе си някаква болка, но само истинските приятели могат да я почувстват, колкото и да я крием.
Тук не става въпрос за робство.
Ако искаш да отминеш, направи го...