Докторите ми казаха да направя промяна в живота си, да променя приоритетите и начинът си на живот. трябваше да избягам от еднообразието, опитах с алкохол, хубаво меланхолично и постоянно пиянство. Започнах да се пристрастявам и това хем ми хареса, хем не.
Подложих се на социален експеримент, градски транспорт. Неудобство бе малко по – ранното ставане, но пък се социализирах. Един добър човек, с който лежах в болницата ми каза, че не може всичко да криеш и таиш в себе си, много по лесно е когато просто си поговориш с някой, и денят ти е по лек и всичко става по лесно. Чувството да си един от тези многото, пушещи и мръзнещи в студеното утро, не разсънили се, а някои гледащи лошо, хора отиващи на работа - бе странно, но ми действаше някак успокояващо. Виждах в лицата около себе си малките тревоги, замислено отнесени някъде там още в топлия креват, в меката и желана прегръдка на завивките. Все още не намирах смисъл да си говоря с който о да е, но и едното кимване, за поздрав или простото добро утро, всъщност помагаше.
Палех цигара когато погледът ми се спря на стъклото на автобуса който изпуснах. Тя беше, и хем не беше на прозореца, едно бледо замъглено но хубаво призрачно лице. Красив силует плуваше някъде на там, далечно красив като детска приказка, ....беше като вик за помощ, безмълвен и блед, моят сън. И тези очи...
Сякаш я виждах, в онази нощ да тича боса, жизнена и радваща се през гората, последното което видях бе кръвта от раздраните и нозе. Разбрах че не е радостен този бяг макар и така да изглеждаше, тя бягаше за живота си, но дори и в този бяг изглеждаше ефирна и красива. В погледа и се четеше страхът на подплашена сърна, една молба едно желание...
...като че за момент се спряха върху мен, или това бе просто измама, изкривяване на образа от мръсните стъкла. Познавах ги, рисувах тези очи в дългите безсънни нощи. Стаените в погледа, желание и страх се бяха пренесли наяве, в моя свят на болка. Клечката загасна в пръстите ми, мисленно изпсувах, но явно така е трябвало да се случи.
Вече имах цел нова и ясна, просветваща като маяк указващ пътя за спасение на удавника. Трябваше да се запозная с нея. Няколко дена не изпусках този автобус, става още по рано, но не я виждах. Интересно да не би да съм се заблудил онзи ден, дали червеното вино, изпито вечерта, не си бе казало тежката дума.
Но ето я стоеше от плът и кръв почти като в съня ми. Сама макар и сред толкова хора.
Вложих цялата си енергия в погледа в тялото си излъчвах като пулсар в пустоща, към нея. Тя беше все на същото място не виждах лицето и но сякаш виждах очите и отново като онзи ден плуващи и замислени, увиснали в замъгления прозорец сякаш гледащи от един друг свят, друго място далечно и някак нечовешко. Тялото и стойката и излъчваше сила и енергичност..... умора и отчаяние, опитваше се да бъде незабележима, като сянка никой не се доближаваше до нея, това ме привлече като свещ нощна пеперуда, дори да знаех че мога да изгоря щях да направя всичко възможно да се доближа до нея.... имаше успех моите опити или поне така си мислех, а може би самата природа, съдба или каквото и да е, си казаха думата. Обърна се съвсем небрежно, изглеждаше като сътресение от случайния превоз, но аз знаех или поне си мислех, че не бе така, погледна ме, тихо далечно пламъче заигра в погледа и. Бях като хипнотизиран направо не знам как сдържах ченето си да не падне. Леко и малко виновно повдигане в края на устните, усмивка ли бе това? Покана?.... Погледът и опустя, всичко някак си изчезна някъде, вина и тъга, безпомощност и болка се изредиха само за секунди, небрежно тръсване на главата сякаш оправяше косата си и всичко си отиде на мястото, изчезна отново в своя свят. Това сякаш казваше не, не си струва да се доближаваш, не ти трябва това което мога да ти дам, тази болка само моя е, какво ли си мислех че правя?, или поне нещо такова. Бях объркан премигнах невярващо толкова много и объркани картини преминаха в главата ми само за няколко кратки секунди.
Трябваше ли да я отвлека от там да я спася от това което я мъчеше и терзаеше. Съвсем отделен е въпросът дали имаше нужда, дали търсеше каквото и да е спасение. Може би спасението и бе в самотата и спокойствието с което се е обградила. Та нима и аз не търсех същото, просто съм привлечен от това което излъчваше, пашкулът в който се криеше, и който поемаше външните дразнения. Може би всичко и беше наред, а аз толкова заблуден.
Бавно запристъпвах към нея, не знаех какво ще да кажа може би едно Добро утро или нещо може би глупаво, не знаех главата ми бе празна като камбанарията на село. Близо сме вече до КПП-то, може би имах още малко време...
РАТА-ТА-ТА-ТА...заваляха парчета счупено стъкло. Звукът от автоматите макар и неочакван прорязал тишината, бе истински и зловещ. Моментната тишина се изпълни с крясъци и стенания. Като в анимационен филм по дрехите изникваха алено червени рози. Беше странно, макар и улучени повечето не можеха да паднат на пода, а бавно и като на забавен кадър се свличаха надолу. Бях улучен на две, а може би на три места, не можех точно да разбера, болката бе непоносима разкъсваща, усещах дрехите как подгизват от изтичащата кръв. Оглеждах се търсех я с поглед в този хаос и лудост. През счупените прозорци виждах други автобуси два вече горяха, тичащи и стрелящи напосоки униформени, крещящи неразбираемо към небето. Трупове се търкаляха навсякъде. Видях как на един му се подкосиха краката, падна като отсечен, от устата му излизаше пяна, очите бясно се въртяха в орбитите и като бясно куче задъвка гумата на единия автобус. Случаен куршум му отнесе част от главата. Светът се разлюля, и всичко потъна в черен мрак, това ли бе краят, и какво по дяволите ставаше отвън?...
...От компанията, че изтичането е било съвсем малко. Няма вероятност това да доведе до значителни или каквито и да е поражения за околната среда и за хората, проблемите са локализирани, участъците са под карантина, а пораженията в допустимите граници. В момента работят няколко екипа Чистачи...
