Дъвчеше бавно и с удоволствие, очите бяха празни, зареяни някъде в спомените каквито нямаше. Чувството за живот го изпълваше с такава наслада, каквато внасяше всяко късче сочно месо. Всичко изглеждаше ново и великолепно, знаеше че никога повече няма да изпита глад, нямаше да изпита нищо.

Есенните листа танцуваха пред погледа му подети и водени от пронизващият костите северняк. Ушите бучаха но Разходката протече почти нормално ако не се смята припадъкът и постоянното виене на свят, но това не попречи на усмивката да не слезе от лицето му. Умираше, знаеше го от многобройните консултации и експертизи. Знаеше и колко горе долу му остава, бе се примирил с мисълта, но се опитваше да си придаде вид на неспирно радващия се и изненадан. Красиво смело, но неприемливо за всички които го познаваха поведение.

Закачи с последни сили дебелия балтон и отново припадна, този път си бе в къщи и можеше да се отдаде на все поглъщащата болка.

Събуди се след около двайсет минути, конвулсии и спазми бяха взели контрол над мускулите и мислите му. Лепкава и топла каша от билков чай и препечена ръжена филия лепнеше по страните му. колко само мразеше слабостта си в такива моменти, но поне че бе събрал сили да изгони всички близки за да не виждат и те тази агония.

„Ех ако бях малко по смел и по решителен а не такъв страхливец и лицемер, всичко можеше да свърши много по – рано...” появилата се предателска мисъл изплува отново на повърхността. Насили се да се изправи и отново припадна.

.....

Тъмнината се пропука и придоби форми вой жаден и вледеняващ се надигаше някъде там някъде далеч, в необяснимото и немислимо пространство...

....

Бях разбрал за състоянието му, разстоянията вече не значеха нищо във време на глобалната мрежа и неограничени комуникации. Макар че отдавна не си говорехме, което бе изцяло и единствено по негова вина, не можех да не призная, че от новината ме заболя. Сякаш стара рана се отвори някъде в мен, рана която си мислех че времето ще излекува. Започнах да събирам информация, всичко каквото можеше да се намери за неговото заболяване, за критичните състояния свързани с развитието и краят. Смърт. Успях да се сдобия с мненията и оценките, както на лекарите извършили всички прегледи, така и с независими други такива, чуждестранни. Оказа се че това е изключително рядко и почти не познато заболяване на кръвта. Макар и такова, вече имаше натрупани достатъчно данни за да могат да се направят проучвания. Малки и амбициозни сдружения, добре финансирани и търсещи големия пробив предлагаха нетрадиционни възможности за лечения, които в медицинските среди биваха определяни като шарлатанство, но когато става на въпрос за живота на твой близък всички решения и експерименти биха били приемливи. Неприемливи бяха само сумите които искаха, но това бе моя грижа.

Спестявах, превърнах се в отшелник. Нещата не вървяха много добре, усещах как времето изтича, чувствах се безсилен. Помислих че ако той ме видеше в това състояние, щеше просто да каже: „Знаех си че си некадърен”. Реших да потърся стари негови приятели. Дори не подозирах колко много хора го познават и уважават. Никой обаче не знаел, не подозирал какво е точно положението. Всеки имаше желание да помогне с каквото може. С умиление следях и не вярвах на очите си как нарастваше банковата сметка която бях отворил, съвсем сумата щеше да достигне до удовлетворителните за някое сдружение брой нули. Нямаше какво повече да губя време, събраха набързо малко багаж и потеглих. Отивах да видя отново баща си, само дано не бях закъснял.

Само че пристигнах проведох няколко разговора, две от клиниките дадоха съгласие да започнат колкото могат по бързо работа по случая. Усещах вълчия неприкрит глад в гласовете отсреща, но това не ме интересуваше в момента, други гласове и спомени ме посрещаха и изпълваха в момента. Знаех че се е пренесъл на квартира, но че се намираше в такъв забутан квартал това като че ли не го очаквах. Позвъних няколко пъти, тишина. Започнах да блъскам по вратата, докато не се заотваряха една подир друга съседските врати. Поуплашени погледи ме заоглеждаха, знаех че не съм в най – представителния си вид, но не ми пукаше. Вече мислех да разбия вратата. Когато се появи полицията. Времето неумолимо летеше...

....

Границите изтъняваха, мрачната форма набираше сили предусещайки края, а може би началото, дращеше и виеше на прага. Мяташе се лудо в очакване да достигне това което би могла да има, което нямах представа че и предлагам аз.

....

Операцията била доста сложна и съпътствана от странни и необясними случки. Трети месец, бавни и мъчителни процедури на възстановяване, но всичко изглеждало „нормално”, ако се вземе в предвид колко късно, да не кажем в последния момент били взети всички мерки. Отивах да го прибера, подготвиха ме да не очаквам много, все още не бил много контактен и купища още щуротии и обяснения които не исках, а и не се опитвах да разбера. Вярно че трябваше да обърна внимание на тази гузност и като че ли някаква виновност в обясненията, важното обаче бе, че е жив.

Изнемощяла побеляла плът ме зяпаше от количката. Празни и воднисти очи, посърнало и изопнато лице, изненадах се и въпросително заоглеждах белите престилки около мен. Започнах да получавам объркани и несвързани обяснения, засегнати нерви пост операционен шок ... махнах с ръка. Щял да се възстанови но трябвало още време. Подадоха ми един лист за подпис, от който нищо не разбрах, и после забутах количката към изхода. Някъде зад гърба ми две сестри страхливо погледнаха през рамо шмугвайки се в първата врата, правейки кръстен знак.

Бях организирал малко събиране, естествено се бях постарал да включа всички които успяха да помогнат за събиране на средствата за операцията и лечението. Не виждах никакво значително подобрение от както се прибрахме, но все пак ми бяха обяснили че трябва да съм търпелив. Успяха да дойдат почти всички, а аз забравих за инжекцията...

Промяната бе постепенна, обърна очи и затрепери. Конвулсиите бяха толкова силни че всички маси затрепериха. Челюстта гротескно се разтвори, черни и виещи се изглеждащи като пипала с прикачени към тях остриета заизлизаха от тялото му. Нечовешки вой и гърлени звуци изпълниха залата. Всичко свърши за две мигания, последното мое такова бе в купата с картофено пюре, докато изхвърляше така ценната кръв върху дебелия килим.

Може би щеше да се научи да комуникира може би щеше да преодолее неудобството от непригодното тяло, но вече бе тук бе успял да ги надхитри. Дъвчеше бавно прясното месо и се надсмиваше на божествената им глупост. Как бе възможно да им дадат такива права да се разпореждат със живота и смъртта?