Беше един истински летен ден, горещ като пещта на преизподнята. Потта се стелеше на лепкави едро капки по плешивото ми теме, главата не спираше да ме боли вече трети ден. Ръцете ми трепереха, дори рутинното палене на поредната цигара, навик който знаех, че някой ден ще ме убие, се превръщаше в нещо, което трябваше да вложа много старание за да постигна желания успех.
Носех се като призрак из стаите на втория етаж, не можех да си намеря място, раздразнен и изнервен от недоспиването, стряскащ се от всяка сянка, като от привидение, което не ме оставяше да спя. Покоят за който си мечтаех бе някъде в миналото, а днес беше денят. Цялото ми останало, все още, съзнателно същество се противеше, но не можех да пренебрегна инстинктите си.
Гледах този, който с треперещи ръце и само по долни гащи и болнав вид, но решителен и малко не здрав истеричен поглед, се подсмихваше на страховете и готов да се нахвърли като див звяр, от огледалото.
..............
Бях започнал с невинно подреждане и разчистване, на както се оказа в последствие, прекалено голямото мазе на новата ми къща. При първоначалния оглед ми се стори идеално малко местенце в което да преместя уредите за фитнес и статива който ми подариха на пенсионирането ми, не можело все да използвам тъпите канцеларски хартии, трябвало да наблегна на нещо по истинско.
Комбинацията на такъв разнороден набор от елементи на някой би се сторил напълно откачен, но на мен ми пасваше идеално. Вече знаех как ще бъдат разположени всяко нещо си имаше вече място в главата ми и горях от нетърпение да ги подредя и да видя толкова добре ли изглеждат в действителност или всичко е само горе във вятърничавият ми таван. Хаосът не може да бъде управляван, поне така казваха всички проучвания по въпроса, но пък може да се използва манипулира до получаването на уникалност, а в това бях добър, не случайно бях достигнал до висини в работата си, защото не се подчинявах на законите и нормите определени от някой си.
Мразех реда но обожавах дисциплината, строгата последователност от действия, определяни от времето, водеха винаги до какво – до резултати, пленяващи частиците хаос и обединявайки ги в продукт, първоначално неясен и неразбираем, но магията бе в това че си заспиваше на мястото, като стар олющен лампион купен на разпродажба, идеално увиващ в магически резонанс сенките в ъгъла, поставен просто ей така.
Тук обаче не ставаше дума за някакъв си лампион, имаше нещо като че ли замаскирано, скрито някъде в сенките, някъде в прохладното мазе. Малки невидими парченца от него сякаш изпълваха помещението, не ми пречеха, но за хармонията трябваше да разбера, а и може би в последствие да преосмисля и реорганизирам подредбата.
..............
Още на втория ден бях изкарал всичко което се бе натрупало в мазето, и излъсках до блясък стария линолеум. Със задоволство пресуших втората бира, и се запътих към банята, но нещо ме спря на последното стъпало. Върнах се обратно, оглеждайки всяко ъгълче, не можех да определя какво точно не е наред, но дращеше и смъдеше като прашинка, малка и досадна залепнала под клепача караща те постоянно да премигваш.
Бях изморен, но това не попречи да пълзя по пода човъркайки всяко крайче. Нямаше какво да му мисля, застъргах и обелвах балатума, като кората на портокал. Асоциацията ми напълни устата със слюнка и стомахът ми гневно закурка, но не можех да се спра. Всички парчета вече лежаха отвън под изцъклената луна, стърчащи и разкривени като кости на полуразложен труп. Намръщих се, но все още не знаех колко много съм бил прав. Върнах се долу, прах и пепел се носеха във въздуха, танцуващи в неспирен и танц, но аз не го наблюдавах. Гледах странните, на места насечени, но и преливащи се една в други и изчезващи на някъде очертания по отъпкания под. Гледах уж хаотично движещите се линии, но в главата ми всичко се оформяше и придобиваше смисъл, пулсираше и призоваваше. Знаех какво следва, тук не бе моят център за активна почивка, а нещо много – много повече. Домъкнах от хладилника изстуденото стекче бира, отворих една, нямаше я вече умората, награбих студената, като ръка на мъртвец, дръжка на кирката и заслизах по стъпалата.
Зовът бе силен и непрестанен, като ненаситна любовница ме вдигаше от бързата дрямка. Понякога хапвах нещо на бързо, но повечето пъти направо слизах долу и копаех. На усърдността и последователността ми би завидял всеки един археолог. Само за няколко дни се бяха очертали в каменистия и твърд под, вити старинни стъпала, потънали за дълго в забрава, чакащи и пулсиращи.
..............
Беше един истински летен ден, загасих недопушената цигара. Босите ми крака зашляпаха по стъпалата радвайки се на добре познатия и жизнен хлад. Всъщност цялото ми тяло жадуваше за хладината и тъмнината.
Не носех никакъв светлина, защото всъщност тъмнината не бе пълна, имаше едно пулсиращо сияние, а може би то бе повече в главата ми отколкото реално, но аз виждах всяка моя стъпка.
Винаги съм знаел, вътре в себе си, че за достигането на истината, трябва тежко и продължително да се копае, понякога трае цял живот, а понякога когато съдбата е благосклонна се случва за няколко седмици. Понякога обаче това което те чака отдолу, не е най – милото и благоуханно ангелче, разтварящо дверите на вечния покой, а може би няма покой, няма просто нищо...
Съзерцавах просветващите линии набраздили и оформили странни фигури, съчетаващи в себе си неопределеното минало и необхватно бъдеще. Бях гол и треперещ, поех дълбоко въздух и с треперещи ръце занатисках странните, уродливи фигури, в последователност и ред подсказан в последния ми трескав и наситен сън. Както винаги последователността трябваше да е спазена, хаосът винаги искаше своето, спазваше своите закони и правила, обвързали чудовищата и страховете. Нямаше страх, съзнанието бе чисто и подреждаше в една жива и дишаща картина неживите форми, нещо се раздвижваше, реалността се променяше измествайки познатите очертания и форми. Вратата бе отворена...
Бях и не бях едновременно, обгърнат от абсолютния хаос. Болката от разпръсването на същността ми в безкрая бе нищо с неописуемия екстаз от докосването и опипването на всичко, на цялото и необхватно цяло. Всичко и нищо желания и ограничения, една мисъл една амалгама от чувства, разпръснати молекули опипващи с оголени нерви безкрая. Изгарящо безумие един безкраен и нескончаем полов акт. Бях това което търсех, безкрая разкъсван и преподреждан, бях едновременно и края и началото, радостта и омразата, живота и смъртта.
Опитах да крещя, обхванат от безумен и безконечен ужас, но нямаше с какво. Хаосът, първичен и ужасяващ, ме обгръщаше и разпиляваше, ефирен набразден от сенки жадно поглъщащи и абсорбиращи всяка една разбита моя молекула. Всичко трептеше в синхрон, танцуваше лудешки в истеричен смях. Бях се завърнал и посрещнат от първичното и вечно съществуващо, бях това, бях нищото, с разкъсващото и опияняващо, определяно и обрисувано с думи, картини и какво ли не, безсмислие...
13.09.2009 23:06
10.10.2009 15:49
нещо ново?
