Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.08.2009 14:34 - Завръщане
Автор: kolibri Категория: Лични дневници   
Прочетен: 975 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Като сърбеж по между плешките, мъчително и тягостно усещане, като забравен отворен прозорец пред буря, нещото ме човъркаше постоянно, дори по едно време се превърна в толкова досадна необходимост, че просто не ми даваше мира. Грабнах ключовете и напуснах топлия по това време апартамент. Навън валеше такъв сняг, че изглеждаше истинско безумие дори мисълта да седна зад волана, но желанието не беше мое, беше нещо...нещо което не можех в момента да си обясня. Нещо ме теглеше натам, недовършено и каращо ме да чувствам вина,

За малко се поспрях на вратата, снегът като че ли не мислеше да спира, валеше и покриваше всичко... скриваше, безкрайна белота, сякаш винаги е било така. Отворих вратата и за миг изгубих ориентация, движех се като в бяла приказка, единствения ми ориентир бе оранжевата боя на колата. На второто завъртане старата жигула запали, малко поядосано, но за секунди замърка нежно и в очакване. Паркингът бе учудващо чист, сякаш ме чакаше да обърна и потегля, но не за дълго като гледах как се носят големите парцали, бях почти сигурен че до час никой няма да може да открие нищо.

В предвид обстоятелствата, колкото и да бързах, карах изключително бавно. Високи преспи ограждаха и очертаваха тесния път, на места отрупаните и огънати дървета създаваха илюзията за минаване през тунел. Усетих се че бях забравил връзката с ключовете, но въобще и не помислих да се върна обратно, а може би трябваше, и всичко това, налегналата ме лудост щеше да приключи, но...

Зад завоя се показа заседнала голяма машина, килната неестествено на една страна. Забавих, почти до спиране ход, не виждах никой. Нямаше и помен от шофьора, сигурно някой друг такъв заблуден като мен го бе качил и откарал (къде?!), бавно заобиколих. Пред погледа ми се разкри друга гледка, като че ли виждах малките метални и пластмасови колички, наблъскани една в друга, на племенника ми, на места част от колите вече почти не се виждаха скрити от дебелата снежна покривка. По интересното бе че не виждах жива душа, а все някой трябваше да е останал. Пътя бе непроходим. Забелязах една отбивка и почти пресни следи, не бяха от снегорин, които ме мамеха и подканваха да продължа своето лудо пътуване. Не мислех много, а може би трябваше, всичко рационално говореше че трябва да се върна обратно в топлия апартамент (учудващо бе че не изпитвах студ?!) и просто да изчакам няколко дни, а може би и седмица, но скочих обратно в колата и подкарах по лъкатушещите и водещи незнайно на къде следи.

Не зная колко време карах из бялата пустош, а и не разбрах точно как, но по едно време пред погледа ми вече бе познатата уличка, и отрупаните къщи. Преминавайки покрай тях, сякаш всяка ми говореше нещо, не по скоро стенеха. Изникващите като гъби един след друг спомени, дремещи някъде дълбоко в мен, такива за които никога не съм мислил, ме обгръщаха нежно и успокояваха. Колкото обаче повече се приближавах до дома нервността ми се засилваше случило се бе нещо, нещо с къщата, но не знаех какво.

Нямаше начин да паркирам нормално, позасилих и се бутнах в най дълбоката пряспа. Въобще не мислех как ще излизам после. Слязох и рушейки дълбокия, почти до кръста сняг, достигнах до вратника. Бях решил да прескоча, то дори и да падна имаше толкова много мек и пухкав сняг че нямаше да достигна до циментовата пътека, но все пак натиснах дръжката и вратата послушно и леко се отвори (?!!).

Теглеше ме към стаичката до гаража, въобще не мислех за нищо друго, вече знаех че това е целта. Неясно и смътно усещане за нещо необичайно, по скоро за някакво присъствие, започна да ме тормози и да оформя картини, образи и случки в главата ми. Видях група прегладнели и премръзнали цигани, разбити врати и изпочупени за топливо мебели. Кучето убито и захвърлено зад ъгъла... трескаво се заоглеждах, докато пристъпвах към сушините, не виждах никакви следи, но това не означаваше нищо.

Вратата послушно се отвори, нямаше признаци да е насилствено отваряна. В носа ме удари странна и нетипична миризма, примесена с пушек. В огнището тлееха не загаснали въглени, но вниманието ми бе привлечено от вратата на стаичката. Колкото и близо да беше, на няма и метър и половина, ми изглеждаше някак далечна. Направих плаха стъпка, миризмата се превърна на непоносима воня, вкиснато и повръщано, миризма на смърт и разложение.

Може би са се изпокарали и изпозаклали, въображението ми рисуваше ужасяващи картини. Протегнах ръка към бравата, но така и замръзнах имаше някой вътре, а аз нямах никакво оръжие, стаих дъх и се заслушах. Старата спалня проскърца изстена като живо същество. Някой или нещо тежко и голямо се наместваше, вонята се засили и накара стомахът ми да се преобърне. Паника и първичен страх сковаха тялото ми. Вътре не можеше да има нищо което да е живо, не и от този свят. Приглушени лепкави мляскащи и бълбукащи звуци като от казан пълен със смрадливи и подути черва, пукащи се и изпускащи зловонни газове, преминаваха през вратата. Разплуто и слузесто туловище, с пулсираща и разпукваща се при всяко движение плът, тихо скимучещи и жадно разтварящи се като малки вонящи устици рани. Гнусни и лепкави пипала пълзящи по стените и тавана оставящи слузести дири.

Разтърсих глава, но видението не изчезна, тих гъргорещ и гърлен звук, като стенание, но с не скрита злост достигна до ушите. Като че ли нещото вътре повърна част от себе си и някъде от вътре дочух гласа:

-    Прибра се значи, от кога те чакам. Ела приготвила съм ти любимата вкусотийка...

...Баба, баба ми е вътре, как така съм я забравил толкова време срам. Спомените за милата старица нахлуха в главата ми, носейки приятно спокойствие. Почувствах се отново като десет годишен, някак си всичките отминали години изчезнах за миг. Ръката ми детска и малка се спусна към бравата, но гърлените и клокочещи звуци ме вкамениха отново ...

-    мляс, хрус...Как можа да ме оставиш толкова време, а стара и немощна ах какъв неблагодарник, а съм те отгледала от една мръвка месо... сега лежа и месата ми загниват, няма кой да ме обърне, да махне осраните и опикани чершафи... вмирисах се тука, като затворник стоя. Нехранимайко, мръсна неблагодарна свиня, ела влез виж в какво съм се превърнала, очите ми изтекоха и кокалите ми се слегнаха тука...

... не, не може да е тя, освен ако не е изпълзяла от т гроба в който лежи. Трябва вече само кокали да са останали. Виждах червей да изпълзяват от празните очни орбити. Какво става какво е това зад вратата, какво по дяволите има там? Хъркащия и гъргорещ звук из зад вратата, нямаше нищо общо с гласа от детството ми, каквито и първоначални прилики да имаше, изчезнаха като дим. Яростно и зловещо скимтене, усещах яростта, злобата бълвани от разпукващите и зейнали и преливащи от зловонна бълвоч, търсещи и искащи да засмучат живот. Трябваше, искаше нещо прясно и живо да сдъвче за да може да остане и да се разпростре в този свят.

Гъргоренето премина в зловещи нечовешки писъци и стенания, вратата и касата завибрираха и се заогъваха, като горяща пластмаса. Нещото се опитваше да излезе и единствената преграда, за да остане и просъществува в тоя свят, бе вратата и поглъщането ми. Вече разбирах каква сила ме е привикала, но не можех да направя нищо за да и се противопоставя. Стоях замръзнал и скован, като уловена в паяжина мушица, всичко в мен крещеше да бягам, но не можех да помръдна. Виждах как, слузестите и лепкави пипала изтръгват вратата, и ме обгръщат притегляйки ме към жадните и вонящи вендузи...

Събудих се със заседнал в гърлото вик и полепнали от студената пот чаршафи. Нощта все още бе млада, гърлото бе пресъхнало, ръцете трепереха докато палех цигара. Нямаше да мога да заспя отново тази нощ.

 

 



Тагове:   кошмар,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kolibri
Категория: Лични дневници
Прочетен: 584309
Постинги: 350
Коментари: 448
Гласове: 1705
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031