Като сърбеж по между плешките, мъчително и тягостно усещане, като забравен отворен прозорец пред буря, нещото ме човъркаше постоянно, дори по едно време се превърна в толкова досадна необходимост, че просто не ми даваше мира. Грабнах ключовете и напуснах топлия по това време апартамент. Навън валеше такъв сняг, че изглеждаше истинско безумие дори мисълта да седна зад волана, но желанието не беше мое, беше нещо...нещо което не можех в момента да си обясня. Нещо ме теглеше натам, недовършено и каращо ме да чувствам вина,
За малко се поспрях на вратата, снегът като че ли не мислеше да спира, валеше и покриваше всичко... скриваше, безкрайна белота, сякаш винаги е било така. Отворих вратата и за миг изгубих ориентация, движех се като в бяла приказка, единствения ми ориентир бе оранжевата боя на колата. На второто завъртане старата жигула запали, малко поядосано, но за секунди замърка нежно и в очакване. Паркингът бе учудващо чист, сякаш ме чакаше да обърна и потегля, но не за дълго като гледах как се носят големите парцали, бях почти сигурен че до час никой няма да може да открие нищо.
В предвид обстоятелствата, колкото и да бързах, карах изключително бавно. Високи преспи ограждаха и очертаваха тесния път, на места отрупаните и огънати дървета създаваха илюзията за минаване през тунел. Усетих се че бях забравил връзката с ключовете, но въобще и не помислих да се върна обратно, а може би трябваше, и всичко това, налегналата ме лудост щеше да приключи, но...
Зад завоя се показа заседнала голяма машина, килната неестествено на една страна. Забавих, почти до спиране ход, не виждах никой. Нямаше и помен от шофьора, сигурно някой друг такъв заблуден като мен го бе качил и откарал (къде?!), бавно заобиколих. Пред погледа ми се разкри друга гледка, като че ли виждах малките метални и пластмасови колички, наблъскани една в друга, на племенника ми, на места част от колите вече почти не се виждаха скрити от дебелата снежна покривка. По интересното бе че не виждах жива душа, а все някой трябваше да е останал. Пътя бе непроходим. Забелязах една отбивка и почти пресни следи, не бяха от снегорин, които ме мамеха и подканваха да продължа своето лудо пътуване. Не мислех много, а може би трябваше, всичко рационално говореше че трябва да се върна обратно в топлия апартамент (учудващо бе че не изпитвах студ?!) и просто да изчакам няколко дни, а може би и седмица, но скочих обратно в колата и подкарах по лъкатушещите и водещи незнайно на къде следи.
Не зная колко време карах из бялата пустош, а и не разбрах точно как, но по едно време пред погледа ми вече бе познатата уличка, и отрупаните къщи. Преминавайки покрай тях, сякаш всяка ми говореше нещо, не по скоро стенеха. Изникващите като гъби един след друг спомени, дремещи някъде дълбоко в мен, такива за които никога не съм мислил, ме обгръщаха нежно и успокояваха. Колкото обаче повече се приближавах до дома нервността ми се засилваше случило се бе нещо, нещо с къщата, но не знаех какво.
Нямаше начин да паркирам нормално, позасилих и се бутнах в най дълбоката пряспа. Въобще не мислех как ще излизам после. Слязох и рушейки дълбокия, почти до кръста сняг, достигнах до вратника. Бях решил да прескоча, то дори и да падна имаше толкова много мек и пухкав сняг че нямаше да достигна до циментовата пътека, но все пак натиснах дръжката и вратата послушно и леко се отвори (?!!).
Теглеше ме към стаичката до гаража, въобще не мислех за нищо друго, вече знаех че това е целта. Неясно и смътно усещане за нещо необичайно, по скоро за някакво присъствие, започна да ме тормози и да оформя картини, образи и случки в главата ми. Видях група прегладнели и премръзнали цигани, разбити врати и изпочупени за топливо мебели. Кучето убито и захвърлено зад ъгъла... трескаво се заоглеждах, докато пристъпвах към сушините, не виждах никакви следи, но това не означаваше нищо.
Вратата послушно се отвори, нямаше признаци да е насилствено отваряна. В носа ме удари странна и нетипична миризма, примесена с пушек. В огнището тлееха не загаснали въглени, но вниманието ми бе привлечено от вратата на стаичката. Колкото и близо да беше, на няма и метър и половина, ми изглеждаше някак далечна. Направих плаха стъпка, миризмата се превърна на непоносима воня, вкиснато и повръщано, миризма на смърт и разложение.
Може би са се изпокарали и изпозаклали, въображението ми рисуваше ужасяващи картини. Протегнах ръка към бравата, но така и замръзнах имаше някой вътре, а аз нямах никакво оръжие, стаих дъх и се заслушах. Старата спалня проскърца изстена като живо същество. Някой или нещо тежко и голямо се наместваше, вонята се засили и накара стомахът ми да се преобърне. Паника и първичен страх сковаха тялото ми. Вътре не можеше да има нищо което да е живо, не и от този свят. Приглушени лепкави мляскащи и бълбукащи звуци като от казан пълен със смрадливи и подути черва, пукащи се и изпускащи зловонни газове, преминаваха през вратата. Разплуто и слузесто туловище, с пулсираща и разпукваща се при всяко движение плът, тихо скимучещи и жадно разтварящи се като малки вонящи устици рани. Гнусни и лепкави пипала пълзящи по стените и тавана оставящи слузести дири.
Разтърсих глава, но видението не изчезна, тих гъргорещ и гърлен звук, като стенание, но с не скрита злост достигна до ушите. Като че ли нещото вътре повърна част от себе си и някъде от вътре дочух гласа:
- Прибра се значи, от кога те чакам. Ела приготвила съм ти любимата вкусотийка...
...Баба, баба ми е вътре, как така съм я забравил толкова време срам. Спомените за милата старица нахлуха в главата ми, носейки приятно спокойствие. Почувствах се отново като десет годишен, някак си всичките отминали години изчезнах за миг. Ръката ми детска и малка се спусна към бравата, но гърлените и клокочещи звуци ме вкамениха отново ...
- мляс, хрус...Как можа да ме оставиш толкова време, а стара и немощна ах какъв неблагодарник, а съм те отгледала от една мръвка месо... сега лежа и месата ми загниват, няма кой да ме обърне, да махне осраните и опикани чершафи... вмирисах се тука, като затворник стоя. Нехранимайко, мръсна неблагодарна свиня, ела влез виж в какво съм се превърнала, очите ми изтекоха и кокалите ми се слегнаха тука...
... не, не може да е тя, освен ако не е изпълзяла от т гроба в който лежи. Трябва вече само кокали да са останали. Виждах червей да изпълзяват от празните очни орбити. Какво става какво е това зад вратата, какво по дяволите има там? Хъркащия и гъргорещ звук из зад вратата, нямаше нищо общо с гласа от детството ми, каквито и първоначални прилики да имаше, изчезнаха като дим. Яростно и зловещо скимтене, усещах яростта, злобата бълвани от разпукващите и зейнали и преливащи от зловонна бълвоч, търсещи и искащи да засмучат живот. Трябваше, искаше нещо прясно и живо да сдъвче за да може да остане и да се разпростре в този свят.
Гъргоренето премина в зловещи нечовешки писъци и стенания, вратата и касата завибрираха и се заогъваха, като горяща пластмаса. Нещото се опитваше да излезе и единствената преграда, за да остане и просъществува в тоя свят, бе вратата и поглъщането ми. Вече разбирах каква сила ме е привикала, но не можех да направя нищо за да и се противопоставя. Стоях замръзнал и скован, като уловена в паяжина мушица, всичко в мен крещеше да бягам, но не можех да помръдна. Виждах как, слузестите и лепкави пипала изтръгват вратата, и ме обгръщат притегляйки ме към жадните и вонящи вендузи...
Събудих се със заседнал в гърлото вик и полепнали от студената пот чаршафи. Нощта все още бе млада, гърлото бе пресъхнало, ръцете трепереха докато палех цигара. Нямаше да мога да заспя отново тази нощ.
Жертва съм! На домашно насилие!
Завръзка и развръзка на един кошмар