Всеки в днешно време искаше да унищожи някого, но самоунищожението не бе толерирано от никой. Законът твърдо гласеше, че приемникът има всички права. Мастилено черни кръгове под очите, трескав и зачервен поглед, това му бе познато. Бинтованите китки и леко треперещ глас, нямаше как да сбърка тази визия освен ако не познаваше добре човека стоящ пред него. - Разбери ме друже, няма как да ти продам това оръжие, - чувството на неудобство и паника обсебваха цялото ми тяло, - дори и да добавиш 50 процента отгоре... дори и сто. Навсякъде са разположени камери. Искаш да остана без работа ли какво? Колкото и пари да извадиш, каквато и комисионна да получа, не бих могъл да ти продам този разрушител. Виждах болката в очите, сърцето ми се късаше, но такъв бе редът. Знаех всичко, не веднъж си бяхме говорили за това. Този шестак беше истинско чудо. ..................... -                     Сипвай, сипвай, не се притеснявай, - празните му очи говореха много повече от колкото бе необходимо. -                     Ако не искаш недей, не те насилвам. – ръцете ми трепереха докато наливах питието в чашата. От кратките почуквания кристалът жално зави, като прегладнял и пребит пес в канавка. -                     Събудих се, а тя трепереше като епилептичка. Разпъната и овързана в собствените си чаршафи... цялата стая миришеше на фекалии и урина...- бавно поднесе чашата към устните. Пресуши я на един дъх. – Роби стоеше безмълвно стиснала ръцете си в наполовина отворената врата, пулсиращите червено сини светлини на полицейските лампи, променяха изражението и, от крещящ безмълвен ужас, в не скрита и пълна омраза. Беше само на 10... ...Обясненията бяха кратки: Не помня. Аз, не съм виновен. Сякаш имаше някакво значение. Не можеха да направят нищо, такъв бе закона, приемниците имаха всички права. Пуснаха ме още преди мастилото на подписа ми да е изсъхнало. Дори ме закараха до в къщи. Случаят бил интересен. Роби ме чакаше, нямаше и капка съмнение в погледа и, само любопитство. Следеше всяко мое движение. Разбрах че това не е тя. Избягах по стълбите и се заключих в злощастната стая. Нямаше никакви останали следи, но въпреки всичко виденията се блъскаха в главата ми... Разпореният стомах повръщаше в конвулсии бързо съсирваща се кръв и екскременти, попиващи бавно в розовите чаршафи. Червата, увити около тънката и шия все още бавно и ритмично пулсираха. Ноктите и зъбите, оставили незначителни, но запомнящи се следи по лицето и ръцете ми, стояха подредени, строени като оловни войници на нощното шкафче. Виждах всичко, отново и отново. В този момент знаех, че искам да го убия, не ме интересуваше закона и правотата му. Чаках го всяка нощ, дебнех като вълк с разтворена и разлигавена в лудост паст. Знаех как да излъжа всички, все пак бях част от системата. Докарвах този не жив поглед, и излизах. Скитах по съседските къщи, дебнещ и чакащ пред малките креватчета, докато премине нощта или силите не ме напуснеха. Появи се ненадейно една вечер... празните очни кухини ме гледаха докато дъвчех сиво бялата и мозъчна маса. Все още го усещах в себе си макар да бе като ехо, далечен вик на изгубен планинар, все още беше тук и се наслаждаваше. Грабнах ножа и прерязах дълбоко вените. Колко глупава постъпка от моя страна. Избяга мръсникът, а онези сякаш чакаха на входната врата. Не можело току така да посягам на живота си... -                     Продай ми го, това вече не е живот... не мога да понасям тази гнусна твар, дори да е самия господ бог. Налях още по едно, гледах отпуснатото тяло чудейки се дали не трябва вече да докладвам. -                     Никога не съм мислел че мога да съм приемник, винаги съм мислел, че това се случва само за онези, нали знаеш, безгръбначните, безлични и не интересни. Гледал съм от страни и съм спазвал закона, знаейки че никога не мога, и няма да бъда един от тях... та ние сме пазителите Само да усетя пипалата му как се впиват и... -                     И какво мислиш, че можеш да спреш? Не можеш да... – уплашено се заоглеждах. Знаех, че засега не представлявах интерес, но все пак.             ..................             Ръцете му трепереха, крещяща лудост тлееше в шепнещия съзаклятнически глас, а аз се чудех как да му помогна. До вчера един от нас, съмнения прояждаха мислите ми. Кръвта бучеше в ушите, седях като парализиран, натиснал копчето. Гледах безучастно как охраната го влачи към изхода, тъжно гротескната усмивка не слизаща от лицето му, разкриваше примиреност на обречения.             Нощта беше ясна и топла. Преминавах последната пряка до вкъщи. Съмненията глождеха неспирно мисълта ми, като досадно малко трънче забито под нокътя. Защо точно трябваше да спазваме закони и норми на поведение, когато знаем, по скоро усещаме че са грешни? Знам че този свят е илюзия, изградена и манипулирана, но защо продължавам да си мисля че това е нормално? Значение, смисъл, думи обвързващи материалното с духовното, еволюция на съзнанието, търсещо потребност, съществуването е болка а ние сме нейните инструменти, канализиращи я и систематизиращи.  Свободната воля не е нищо повече от всички други ограничения. Аз мога, аз искам, но всъщност въжетата са вече опънати и като парцалена кукла подскачаш по тях. Следваш честотата на пусканото високо или ниско напрежение, късо съединение в нервните окончания. Търкаляй се, пълзи, яж пръст... Никога не съм вярвал, че мислите могат да се материализират, но точно тогава той изникна от сенките, като китайско дяволче от кутия: -                          Ще ми помогнеш ли? Моля те, дай ми душеубиеца... -                           Дори и да искам, не мога нали знаеш.... Прекъсване, нова връзка. Не изчезнах, просто наблюдавах отстрани. Усещах сетивата си изострени и всичко бе, макар и същото, различно. Виждах вътре в него всяка молекула, всяко едно... виждах храна. Изпитах глад и жажда едновременно. Усещах го вътре в себе си... Извадили ми били главата от стомаха му... дъвчел съм бил черния дроб...главата му била размазана върху стената на съседната сграда... Не знам. Не помня. ..................................... Мина един месец от както не ходя на работа. Почти не мога да спя, обикалям нощем улиците. Вече не си спомням много неща, има само жажда и глад. Ела аз чакам те, ще правя всичко.