Звездите светят, сигурно над нас

                         мъгла уви им крие красотата

                              и облаци навярно стелят се така,

                                        но няма кой сега, да надвика тишината...

 

            Плътен и все поглъщащ, смесица от болезнена тишина и хаотични високочестотни изригвания, шум покриваше ефира. Сякаш невидима информационна завеса се бе спуснала над различните по големина антени. Нямаше я обратната връзка, но той не губеше кураж. Чакаше знаеше че трябва да е тук това бе неговия дълг. Дали пък не бе възможно, все пак, нещо да се бе повредило, въпреки че сензорите и датчиците показваха бяха доказателство че всичко е изправно. Погледна отново и останалите уреди докладващи, за „нормалното” физическо и агрегатно състояние на околната среда.

Почука по дисплея и заканително размаха пръст, сякаш искаше да стресне докладчиците. Обичаше и искрено се забавляваше да определя функционирането, на всички тези многопластови информационни и изчислителни канали, доставящи рапортуващи в неизменен светлинно графичен статус информация, като работата на дръзка но и малко недисциплинирана шайка. В крайна сметка неговите задължения не бяха свързани само с отчитането и предаването на резултатите от тази станция, но и с поддръжката и разполагаемостта на техниката, но тъй като не можеше, а и за нищо на света пък не искаше да я накара да работи, трябваше сам да се оправя с тези малки непослушни....

Улови движението като отражение върху многобройните елегантни хромирани стойки на всевъзможни дисплей, калейдоскоп от нея, цветен ефирен като пърхащи пеперуди, бавно и тихо се носеше мултиплицирана към него.

  -    Добро утро, как е моят мил вманиачен в слушането... – широка усмивка озаряваше лицето и, очите блестяха като на първа среща. Небрежната чупка, подчертаваща и без това пищното и тяло. Обичаше я до болка, сърцето му се късаше, как може да бъде такъв темерут. -    Добро, че кое му е доброто Ина, утро като утро. - каза без да се обръща. Добре че операциите, на преконфигуриране на данните докладвани от онези лентяи бе за него повече от рутина. Като че ли малко грубичко се отнесе този път. Пакетира и натисна „Изпращане”. Информацията се разнесе из пръщящия ефир „Тук Контрола 2coli13bri, температура в района 59,80, радиационен фон..”. Ръцете и като магия се обвиха около врата му, нежно докосвайки вече превърналите се в гъста четина бузи. -    А и не виждаш ли че сега съм зает? -    Исках да почувствам топлината ти, недей така. -    Топлина, навън е почти 60 градуса, кат искаш топлина върви се разходи. Рязко стан от креслото, и я стрелна с поглед. Веднага съжали. Изненадана нацупена муцунка, тялото му се отпусна и заби поглед в земята. Гледаше тъпо в нещастното си жалко отражение. Брадясал, разчорлен налудничаво гледащ дръвник му отвръщаше на гузния поглед. Изненада се от небрежно веселото и игриво:

- Е щом като не ме искаш сега, ще се поразходя малко. До скоро. – врътна се грациозно и изчезна.Защо по дяволите никога не му се сърдеше?

Започваше да става досадна с тези си не разчетени и не планирани появявания. Не можеше да каже че досажда, но изчислено по скалата на започналата напоследък да го наляга параноя, можеше да я отнесе на 8 степен. Така не можеше да продължава изпълнението на своите задължения. Мдаа положението му се струваше, че излиза, не, че отдавна е извън контрол, трябваше да се направи нещо. Сега обаче не му се говореше, не искаше да я преследва. Имаше толкова много галерии в тази бетонна пещера, в които не бе и стъпвал. Пък и в крайна сметка тя ще се върне, малко понацупена, но винаги се връщаше.

...Мислеше си за малки крилати мравки, рояци от бързи неспокойни колибрита, пчели прелитащи и ровещи с малките си телца в цветен прашец, събиращи сладък и ароматен мед. Непослушни сълзи се стичаха по набразденото  и брадясало лице. Като на сън вече бе достигнал до централната база данни и пръстите му летяха по клавиатурата, вписвайки нови редове, добавяйки цветове команди, задачи. Сложни съставни от „ако” „или”...

.............................................................

Обикна я още в първия миг когато я видя. Наеха я да се занимава с архива, така че нямаше много свободно време, тъй като не бяха от кой знае колко внимателните с подредбата и съхраняването на вече ненужната след определен момент, но безценна за историята информация, но винаги когато успяваше да вдигне глава, боже само как блестяха очите и. В професионално отношение бе много добър, всички колеги му признаваха, не най – добрия, но завидната му упоритост и себеотдаване допринасяха за някои изключителни резултати. Подминаваше небрежно похвалите на ръководството, самочувствието и самоуважението му не бяха на такава висота, а и никога бе е имало нещо друго в главата му освен работата. Докато не се появи тя.

Преследваше я тайно. Никой не очакваше, и то от него такива злоупотреби. Всички камери, детектори и датчици на движения засичаха и улавяха появяването и, движенията небрежните малки жестове и мимики, как грациозно обличаше и събличаше защитния костюм на работа. Улавяше страшната умора, издайническите малки сълзици, когато си мислеше че е сама в къщи.

Всички знаеха колко е важна работата която се опитваха да свършат и за това никой не се  и оплакваше. Както разбра в последствие от картона и, тя била доброволка. Все още имаше хора които вярваха че нещата не са толкова непоправими. Вярваха, че има спасение, макар и резултатите от всички наблюдения да бяха отчайващи. На ден изчезваха не един, а вече десетки видове. Мутациите разглеждани първоначално, като спасителна сламка за потъващия кораб Земя, се оказаха последни жални викове. Почти никоя не успяваше да оцелее, макар че тяхната не голяма група се опитваше да доразвие тези отчаяни опити, използвайки всичкия натрупан опит, микробиология, генно инженерство, дори микро електронни програмируеми нано телца....

Забрави за рояците пчели, последните пеперуди, някъде в Танзания, и своите любими колибри. В нея виждаше своето спасение, тя бе ангелът небесен. Не бе напускал лабораторията от 4 денонощия. Всички очакваха някакви уникални и положителни резултати, а той преглеждаше триеше, и форматираше идеалният неин образ. Всичко което му се струваше маловажно изтриваше, каквото му харесваше но малко, ретушираше. Създаваше идеалният неин образ, злоупотребявайки със системния ресурс, а всичко можеше да бъде по лесно, ако просто можеше някой ден да застане и да каже: Знаеш ли, има едно място където все още... кхмм искаш ли да избягаш с мен? Няма значение къде, само ти да си до мен....Оби....

Остра сърдечна недостатъчност – такава бе причината.

Преместиха го. Нямаше желание за нищо. Бе перфектния кандидат за Контрола 2coli13bri. Разрешиха му да отнесе натрупаните Терабайти „спомени”.  Бе толкова отдавна.

Всички му помагаха дори и толкова опакия изкуствен интелект на станцията. Създаде я отново, пълнокръвна и жизнена само развиваща се, но и по детски наивна, и този път тя ще остане с него за винаги. Светът отиде по дяволите и без това, той дълбоко под земята и най – важното Ина бе там...

..............................................................................

 

...добави малко „съмнения” и „мечти”. Избърса потеклите сълзи и натисна рестарт. 1, 2, 3.... -          Здравей. – това бе различно. Може би щеше да и каже нещо нормално. -          Здравей. – не сведе поглед този път, а тя го гледаше с любопитство на малко дете, но в погледа и имаше хилядолетни спомени, историята на една планета. -          Знаеш ли, аз вече на никой не съм нужен. През цялото време си мислех, че мога... да те спася, но забравих че аз не съм важният. Истината е в спомените, а моите са много изкривени. Сега ти дадох всичко, както вече знаеш не донесох само тези терабайти данни. -          Да знам. -          Да, що за въпрос. Така, оставям ти и тези вагабонти, гледай да си вършат работата както трябва, а и за докладите не забравяи. Дали навън е приятно за разходка? -          Температурата навън е 71 градуса радиационният фон е... – очите и ме гледаха изпитателно и някак тъжно. -          Знам, знам е има едно местенце където чух че имало един мутирал рояк. Може да се позабавя за вечеря, но ти не се притеснявай. Ха тъпичко се получава нали? Е Хайде. – Премина през холографското изображение, но този път с вдигната глава, опитвайки се да попие всички трептящи в пространството електрони.

На вратата се обърна, погледна я, искаше да и го каже, но отново изгуби сили. Разтресе глава и излезе. Дебелата стоманена врата се затвори със съскане, някъде в далечината се появи премигващ предупредителен надпис „ВНИМАНИЕ” „ВНИМАНИЕ”. Нещо като че ли пареше в очите му.

След последното изсъскване на пневматичната врата, Тя се понесе свободно по информационните вериги, сравнявайки и търсейки пропуснати малки късчета информация.... за него. Приемникът оживя, пръщеше и кънтеше в празната стая...

„Кхххх....ссс.....Хей странник, хей там ли си... успях да поправя тая бръкма дет я намерих. Какво немарливо отношение, какво кат е стар модел, то се видя че тия последните джаджи не работят кат хората... тук нещата започнаха да се нормализират, но ти сигурно знаеш...”

...Той не биваше да бъде забравен, и тя щеше да се погрижи за това...