Шшш, тихо. В този момент не разбираш, съществуването е илюзия на ума, а умът е илюзия на съществуването. Отдаване, малки кристално чисти, стичащи се по листата, плаче!?... Не, това е състояние на материята обвита в емоционален дисбаланс. Прогнозирано несъвършенство или...
Метафора, криеща се в сухата шума, петна на старост и разложение, едри капки блъскащи и нагнетяващи я, целенасочено и устремено към пръстта. Съществуване заради смъртта, тленност...
Нишката на мисълта леко се изгубва в монотонния и постоянен шум от дъжда. Мислех си че не мога да заплача, но ето той го прави вместо мен. По лицето ми се стичат едри и студени, усещам силата му, която може да те накара да изчезнеш, волята която въздига и извисява, кипи и разлива във форми в калъпи, каквито ги няма. Вода се разлива, поема по старите нови канали, живот се надига и старите стават пак млади....
Дори и да не се вижда, луната е пълна, гладна и търсеща.
Преходът е плавен, мускулите твърди а жаждата непоносима.
Протягам ръце и немея, усещам таз сила, поемам сега самотата разтварям и виждам ще бъде и утре денят, светлината, по силна...
Туп, туп...туп. и няма да бъде...страхът е в сърцето по силен и гладен. Пръстите лепнат от горещата кръв, сърцето застива в последни конвулсии, дори и през клепачите усещам непоносимата жега. Броят на лешоядите се увеличава и все още няма и едно, дори и малко, пересто облаче на хоризонта.
Застиналото множество навежда виновно глави, жребият не може да е бил правилният. Гласът се извиси, отекваше в скалите и се връщаше многократно усилен. Размахвах ръце опиянен от кръвта, и вкуса на младостта, хвърлях кървави слюнки, крещях думи непонятни, внушаващи на простолюдието страх и отчаяние. Сърцето бе младо, но и жилаво. За отдавна изпилените зъби това не беше проблем, удоволствието което изпитах сдъвквайки първата все още тръпнеща част от него докарваше съществото ми до полуда. Силен, но и същевременно крехък, тънки вадички топла и гъста кръв се стичаха по загрубялата ми кожа. Усещах как клетките жадно попиваха живителната течност.
Бялата ми кожа контрастира на фона на медните плещи покрай мен, но перата крият същността ми.
Видението бавно се размиваше, вали, някъде на вън, някъде далеч. Малките крачета залепваха с пукот по овалните, тумбести, светло излъчващи тела. Смърт, такава каквато не е очаквана, която не е желана. Никой не я забелязва, не и днес не и сега.
....приеми това което ти дарявам, със тези ръце, светлината ще бъде по силна, както нощ ще последва денят, за да бъдем по силни тук утре, и плодът да нахрани и засити гладът. Силна нашата майка, ражда и пак ще роди, за това не е тази жертва тъй свидна, с кръв се родила, и кръвта и нова сила сега ще роди...
Думите пулсираха в главата ми, отново и отново. Изричал съм ги стотици пъти, на десетки различни места. Това не са спомени, а начин на живот. Живот в настоящето и миналото, това което трябваше да си набавя го правех в миналото, а това което имах бе в настоящето. Хранех се от времето, вечност и безвремие. Безкрайно прескачане, различни места и различни хора, но в крайна сметка всички подчинени на волята и желанията ми, за вечен живот и безсмъртие.
Открих че мога, има тази сила да събирам миналото и настоящето. Просто се протягах сякаш си вземах чаша вода от нощното шкафче и хоп вече бях там. Гладът се появи малко по – късно. Свободата си имаше своята цена, свободата да ловуваш необезпокояван, да преминаваш граници и да...убиваш... за да живееш. Младост и вечност, толкова векове, токова смърт. Имаше периоди в които убивах заради самата жажда и глад, в такива дни просто не можех да си тръгна, безсмъртният бог бе дошъл да си вземе своето. Смъртта бе данъкът, който събирах от предците ни данък за жътвата, за дъждовете и за... моето безсмъртие. Година след година взимах своето от плодородна Африка, Америка, скалисти и каменисти чукари на малки и големи острови, и навсякъде оставаше един и същи светлокож и мускулест страховит гигантски образ, на стени в пещерите или по коридорите на каменни пирамиди.
В последните няколко години започнах да долавям и друго, чуждо и заплашително присъствие където и да се появявах. Покорството и страхът отстъпваха, нямаше го това дори и престорено благоговение, нещо се случваше, но като че ли бях твърде заслепен и главозамаян от продължилите ми твърде дълго безчинства и произволи. Някой разкриваше малко по – малко тайните на вселената и светът такъв какъвто е всъщност, може би щях да видя, да забележа и по – рано знаците, но...
Болката дойде изненадващо, бляскаво острие и очи изпълнени с омраза, сърцето топло подскачаше като уплашено зайче в ръцете ми, но нямаше радост в този ми вик. Прехвърлих се, не бяха само този чифт очи вторачени в мен, изпитах страхът усетих края на вечността. Стаята беше толкова празна колкото я и изоставих, нямах много време грабнах аптечката от банята и....
- Да, да прав си бил ето следите от кръв. Предай на че този път съм уловил следите му, да още е прясна. Не, нямам време за такива глупости, не мога да докладвам сега... ще го изпуснем както и последния път... Трябва да изчезвам...
...викът ми разкъса нощната тишина. Двете луни спокойно осветяваха малкият и пресен кратер. Не знаех къде съм точно, но това нямаше значение, все още съм жив и все още достатъчно силен. След това дойде и горчивата омраза знаех какво следваше, не можеше така да постъпват с мен, с един Бог. Аз владея вечността и безсмъртието, не мога да умра. Дори и да съм бил някога като тях сега съм друг. Щях да ги унищожа, всички, до един ...
От съдържанието на Доклад N ...... „..След направена проверка по телефонно... открити са малко но ясни следи от кръв, ДНК пробите са от хомо-сапиенс, поне от трима различни източника, няма информация в базата данни. ... Открито перо (?!! ) според резултатите от л-ята вид Скален Орел изчезнал преди 3000 години (самото то изглежда само на няколко месеца!!!)....
Какво по дяволите....ще трябва да означава това.... Ох мамка му, изгорих се кафето е прекалено горещо. Така, ето какво ще направим, „Да се редактира, частта с перото да отпадне... „, а такъв хубав ден се очертава.
