Останах единствено спомен

обгърнат от тази мъгла

издишал дъхът си отровен

не търсех във мене вина.

Опиван от чуждо страдание

решен и приемащ, не питах

защо, докога, разгръщах и давах

на другите да тъпчат и мачкат духа.

Допих и последната глътка,

докоснах последния цвят,

не последен вик – ни прощална целувка

ей така се разтварям, сивея, виноват.