Кръвта се стичаше и завихряше в бесен танц със сапунените балончета по овехтелите плочки. Сифонът жадно поглъщаше всяка следваща вълна като ненаситен пияница поемащ поредната предложена му чаша рядко и евтино вино. Тялото трепереше сякаш не бях обгърнат в топла и уханна пара, мускулите бяха стегнати до болка, мислите препускаха като диво животно затворено в клетка и изложено на показ пред стеклата се тълпа на пролетния панаир. „И сега представяме ви ужасът на изоставените гори...” някъде отдалеч като че ли дочувах викове и крясъци. Реалността в момента бе допирът на хладните едрозърнести плочки долепени до челото и конвулсиите в стомаха, болка ли, не тя отдавна не значеше нищо.
Разфокусиран поглед, разширяващи се ноздри, изопната кожа с нездраво бледен вид, треперещи крайници и кървящи рамене и бедра. Една истинска развалина, гротеска, нереално копие на човека който виждах в огледалото само допреди месец, в момента се бе вторачил в мен от замъглената лъскава повърхност на огледалото. Бегъл опит за усмивка разкри пожълтели и захабени зъби. Какво ставаше с мен? Защо по дяволите не ме предупредиха че последствията ще са толкова фрапиращи...
...не бях спал не помня вече от кога, те бяха там чакаха ме и дебнеха само да затворя очи...
Седях и се взирах невярващ в хубавите закръглени и леко наклонени надясно нулички, не бях си и помислял че някой ден ще ме споходи такъв шанс. Ръката ми се потеше, но не изпусках перото така както и не откъсвах очи от числата на хартията лежаща на черното бюро, всичко бе ясно, само трябваше да подпиша и сметката ми щеше да се подуе като балон и то за какво за да сънувам. Бях леко изнервен, но за ветеран като мен и в момент като този вече бях готов почти на всичко. Държавата отдавна вдигна ръце от такива като мен, но за сметка на това пък ни държеше изкъсо, толкова изкъсо че направо се задушаваш. Представих си какво бих могъл да направя с всичките тези пари, един нов живот, онази малка хижа, чистият като сълза въздух, далече от всичко и всички.
Този мръсник с лисича муцуна, с излъскания си костюм, усещах скритото презрение в погледа му. само ако не бях в тази ситуация. С две мълниеносни движения пробождам лъскавите му плъхо подобни очички, и в момента в който отвореше уста за да изкрещи, със зъби му откъсвах езика, и наблюдавайки го как се гърчи давейки в собствената си кръв бих му... Бавно като на забавен кадър вдигнах ръка и подписах, за всичко си имаше време. Той беше толкова мъртъв колкото хромираната маса, само че още не го знаеше.
Помещенията не бяха много големи и под постоянно наблюдение. Усещах на всяка крачка как някой ми диша във врата, но това бе част от сделката. Добре че само нощем бивах окичен с всички онези електрони и тръбички. Опитвах се да мисля за парите и спокойствието, което щях да си осигуря с тях, но някак си химикалите и хаповете с които ме тъпчеха предизвикваха гърчове и леки спазми. Трябваше постоянно да съм на вълната на сънните полета да съм фокусиран. Според първичните обяснения полето е нещо като виртуална площадка всичко може да се променя, но някъде там е и вратите към други измерения, които са толкова материални колкото и нашето. Трябвало да се прокарат трасета, маркирани и лесно проследими, през територията стабилни и неподвластни на изменяната се от всеки структура. Веднъж маркирани, пътеките могат да се свият, нагънат като лист хартия така че всички точки да се съберат в една, точно пред вратата.
Всяко пътуване бе различно. Започваше от нова точка, там докъдето бях стигнал предният път, някак си неясно пулсираше през ново появилите се структури. Виждах как на места където имаше девствено поточе и схлупена барачка, сега трамбоваха дебелогъзи сенки, пресушаващи водата. Издигащите се феерични кули обгърнати от розовобузи облачета, ги нямаше, постоянно изменяща се земя, през която преминавахме като сенки, но оставяхме своите следи. Знаех какво най много ги дразни, това че тук не господстваха те а всеки изграждаше своя малка реалност, оплетена цветна паяжина от нервни окончания желания, страсти, мечти, без какъвто и да е контрол, а това те не можеха да допуснат. Искаха да придобият монопол, да обсебят и единственото нещо което не владееха, сънищата.
Последвах пулсиращата вибрация, синхронизирах се с нея и преминах на следващото ниво. Някак си се чувствах изморен и под постоянна заплаха не разбирах и не виждах обаче от какво. Сенки прелитаха около мен засипвайки ме с фантастичните си желания, придобили форми цветове и плътност. Не трябваше да спирам на едно място за да не попадна под чуждо въздействие, не един път усещах раздразнени погледи, но нищо не можеше да се сравни с паническия страх. Усещах го при всяка следваща стъпка, тук нямаше почти никой, но все пак не бях сам. Някъде наблизо бе тази точка за която ми говореха, така наречената врата. Изгаряща болка, черни нокти разкъсваха виртуалното ми тяло. Мъгливата лепкава каша заобикаляща ме придобиваше форми, остри нокти, пляскащи черни криле десетки горящи очи, пазещи чакащи, късащи частички от мен и завличащи ги към... не исках и да знам накъде. Фокусирах се върху няколко точки и ги оставих да ги отнесат. Изключих се, знаех че почти съм успял, но също така и че няма да има връщане ако премина.
Изследваха получените рани, но не дадоха никакви обяснения, изглеждаха доволни пробите бяха добри. Скоро щяха да ме пуснат, знаех че ще е почти без нищо затова сам си взех.
Изминаха няколко седмици, но не виждах сметката ми да е набъбнала така като оная невестулка обеща. Вече бяха пуснали новото забавление на пазара, „Пътеката на Джон”, контролирани сънища. Вярно имаха достатъчно материал за това, а и някак си можеха да програмират и разместват точките. Асансьора ме носеше към последните етажи. Всичко бе се случило така както си мислех, бях използван и забравен за пореден път. Бръкнах в джоба допирът на малката капсула ме успокояваше.
Дълги усуквания и заплетени обяснения ми предложи лъскавия костюм. Гледах бляскавите оченца и разбирах колко глуповато наивен изглеждам през тях. Как изобщо съм си мислел, че подписът ми че жертването на месеци от живота ми са нещо което е било плод на болния ми мозък. Нямало никакви дори и малки доказателства за това което претендирам че се било случило, така че...
Вече стисках ампулата, макар и да не разбирах нищо бях смесил химикалите, използвах перото същото с което подписах „несъществуващия” договор и му го забих във протегнатата длан. Невярващ гледаше как цветната течност се слива с кръвта му. Не знаех точно какво ще се случи, но нямаше да е нищо хубаво. Склопи очи за секунди тялото се загърчи, като какавида в лъскавия костюм. Не виждах, но усещах как невидими нокти и зъби разкъсват и превръщат в пихтия вътрешностите му, раздърпваха и отнасяха на части изтегляха го натам, сивкави и лъщящи черни кървави нокти се показаха от стомаха. Мешести и лепкави пипала засмукаха очите, розовите бузи се процеждаха между стиснатите зъби, сухожилия и хрущяли се късаха и изчезваха.
Бях виждал много отвратителни гледки, но това което в момента ставаше пред очите ми дори не бих могъл да си го представя. Изпратих го на последна и вечна разходка по „Пътеката на Джон”, но не тази от рекламите.
Не знам как но през отворения стомах видях да надзъртат и да се впиват в мен червени безжизнени, изгарящи очи. Сънят никога вече нямаше да бъде почивка за човека, бях отворил врата, не тази която някой искаха, но...
...не бях спал не помня вече от кога, те бяха там чакаха ме и дебнеха само да затворя очи...
