Доливам си от вкисналото вино

горчи изсъхналия хляб, дали бе ден,

а може би година, не беше важно.

Замина си, и изрода със своите мисли

                                                   остана сам.

Разливам със замах на язвата умело

вина. С пелинов дъх и мъничко тъга

посрещам ококорен утрото, преляло

Цветно, меко, гърлото е сухо, а аз рева.

Разтвори времето една усмивка

протегната ръката спира о стена

студена, грапава, висока, твърда -

издигнал бях я сам, зазиждайки една врата.