Стволовете на дърветата бяха уродливи излъчващи някаква скрита лудост от древни времена, незапомнени, такива в които още нито един човек не би бил помислил да проходи, камо ли да съществува. Не това обаче бе най странното, по скоро формата на каменния символ извисяващ се някак си случайно, като лятна буря, неестествен като тайно желание, скрито в мъхестите и лениви помисли на праисторическо тревопасно, търсещо, но всъщност блуждаещо. Бях запленен от магнетизма и изяществото на формите, знаех че по никакъв начин формите, макар и правилни и пропорционални, не можеха по никакъв начин да са плод на човешката ръка. Стоях немеещ, не усещах тежестта на раницата, нито болката в краката и ръцете, просто не усещах нищо. Минути, часове може би се бяха изнизали от момента в който достигнах до тази стърчаща насред нищото форма, жаждата и гладът някак си бяха изчезнали. Всичко което имаше някакъв нормален смисъл, се стопяваше крещяща суета, безпредметни страхове, абсолютно всичко някак си се поемаше от тези форми, макар да не можеха да се нарекат такива, виещи се и усукващи се около това което си мислех че е основа.
Не усетих кога съм припаднал, от преумора ли или от въздействието на живите картини пулсиращи и излъчвани от „камъка”, или може би от миризмата, гниеща не точно мърша но застояла, разлагаща се от десетилетия плът, умиращи клетки, но без никакъв кислород. Надигнах се изнемощял и ме погълна тишината, пълна лепкава и всеобхватна, идеален и нереален фон, спокойствие. Бях чел за това, но никак не можех да си го представя, дори звукът от учестеното ми дишане в желанието си да напълня дробовете си с въздух, някак си изчезваше. Дори и ритъмът на сърцето ми бе някак далечен, измамен и нереален. Това е, знаех че съм достигнал до края на моето търсене и просто нямаше връщане назад. Тези които ме изоставиха вече устройваха шайки и капани за да не мога, дори и да искам, да се върна, но това изобщо не ме интересуваше. Това което имах и което бях отдавна го бях оставил назад. Никой не трябваше и нямаше да се безпокой за мен, нито пък за спокойствието и чистотата на душата ми. Всичко бе написано много, много отдавна.
Изправих се бавно, по скоро пропълзях отколкото проходих. Криви, грапави и жилави корени, като изсъхнали пръсти на мъртъвци стърчаха от земята, опитващи се да изпълзят от древните си гробове, предугаждаха, като че да бяха живи, опитите ми за движение. Вече знаех, че описанието в забранената книга , не бе достатъчно пълно. Това притегляне, магнетично и първично усещането за живот извън измеренията, които познават сетивата, скрито движение улавяно само частично, като мираж, с периферното зрение. Зловещо, но и толкова истинско, подканващо искащо да разкъса настоящето за да разкрие вечността...
Със всеки следващ опит, стъпка усещах пулсациите от дълбините му разбирах че е много повече от това което съзирах да стърчи от мочурливата почва. Имаше нещо много по надълбоко и живо, сякаш прекрачило през прага на няколкото паралели на вечността, но показваща само фалосната си вкаменелост. Коренищата вече не пречеха а като че ли конвулсивно като с грапави змийски движения движения подпомагаха придвижването ми.
Докосване, преход, грапава нежност, самота обгърната в мълчание, мъчително спускане и сладостно възнасяне, незнайно накъде. Безвремие, вечност, движение на форми някъде и никъде. Бях и съм зная, но не мога, и сега съм част от това, част от него или нея. Разбит на хиляди парченца но и едно цяло с всичко и нищото криещо се вътре. Вкаменена извивка на илюзията, облицована истина стърчаща от гнилочта, разядената болка и безсилната надпревара с времето.
Дори и да можех, но не исках, нямаше да напусна топлата студенина на тази прегръдка, чувството за единение и контрол. Аз съм там, къде и кога точно, няма никакво значение, защото съм навсякъде и никъде, винаги и никога. Книгите не точно лъжат просто прикриват цялата истина, която е просто една заблуда...
