Само като слушаш може да се научиш, а научиш ли се може да имаш всичко. Колко добре звучеше това послание набивано ми в главата, и какво правех още от малък, слушах. Послушание, толкова изтъркано колкото балатума в кухнята на старата ни къща. Да, в това се криеше истината за оцеляването и осакатяването на толкова невинна и млада душа.
Като че ли вече прекалено дълго бях пасивната страна на уравнението, разделян, умножаван, пренебрегван и тъпкан. Научих всичко за хорската омраза, попивах така както порестата повърхност на ленената риза попива стичащата се кръв по бедрата ми, свит на топка стискащ зъби и треперещ в малкото килерче под стъпалата, когато не слушах. Не трябваше да крещя за да не чуват и да не научат другите, за това че не съм бил послушен. Тези дълги парещо смъдящи рани, тази болка впримчваща всеки един неврон в паяжината си, прорязали пътя на послушание, по който не бива да се търкаляш, защото това не е никакво там забавление. Веднъж „по случайност” дори си счупих два пръста и спуках едно ребро. Очите му напираха да излязат от орбита, а майка се опитваше да го спре. Тъмнина, какво блаженство каква ирония само, тогава когато нареждаше поредицата от най-смислени изречения, макар и крещейки, гласовете се отдалечаваха, слушах истинска тишина в пулсиращата преобръщаща се тъмнина.
Отчетлив ритъм и пулсираща болка, младата докторка, ми говореше нещо, но аз слушах сърцето си, гледайки безизразно стъклените очи, докато обясняваше, как стълбата била много стара, как бил прекалено тежък и нямало да ме издържи, и защо изобщо съм се опитвал да се покатеря на покрива. Когато се прибрахме така и не разбрах колко бързо, се оказах овързан и скимтящ и треперещ в мазето. Чувах как бавно и спокойна нарежда как това е за мое добро, защото така се калява характер, и за да се науча, да не бъда такъв вироглав или някакъв женчо. Прекалено много ме била глезила, а това щяло да...тъмнина, най – после спокойствие.
Мека топлина. Няколко години вече от както тя беше в гроба, тя бе намерила своя път, своето спасение дори и по такъв начин, а аз усещах как то расте вътре в мен. Топлината на огъня, крещящо подскачащите пламъци обгръщаха тялото му. Кръвта кипеше, кожата се подуваше и пукаше като балони на стрелбище. Ако не бяха пристигнали толкова бързо пожарникарите и аз щях да последвам последния му път, но те не знаеха, не разбираха.
.................
- Шшш, не говори, чуваш ли колко е красива тишината? Аз ли, да ще замълча след малко. Потиш се, нима ти е топло, има бира във хладилника, искаш ли, но само помълчи. Послушай...Виж другите, те не говорят, вече са разбрали истината.
................
По пътя ми имаше много, прекалено много хора, които знаеха „истината” и напираха да ми я влеят в главата. Понякога се опитвах, дори давах признаци, съвсем първични сигнали, че разбирам и приемам това за което настояват, но винаги очаквах шамара в лицето или ритника в задника. Той никога не закъсняваше, и винаги раздираше незарастналите стари рани, но аз продължавах да слушам, да трупам опит.
Научих всичко за страха, за тъмната му и всепоглъщаща същност, той разбираше повече от мен, и поемаше болката, хранеше се с нея. Криеше се дълбоко в тъмното килерче и се учеше. Растеше приемаше все по ясни и видими очертания, криейки се в началото, окървавен и опикан, бавно и полека изпълваше цялото пространство и напираше да излезе. Да се покаже иззад вратата, изкъртил резетата и разкъсал оковите, за да покаже на всички какво е научил, и как всъщност изглежда. Време е може би вече другите да се вслушат, не във мен във хлапето а във него, страха.
.....................
- Какво, искаш да кажеш нещо ли? Да знам че не си бил послушен. Знаеш ли аз мога да го помириша, да точно тук и сега. Усещаш ли го вони, о това е от теб. Нима не можеш да се сдържаш още малко? Ето така е по добре. Не, не можеш да ги задържиш, нека се стелят по земята. Ето така, знаеш ли, няма истина и лъжа а само болка и страх. Аз съм и двете, да аз се освободих, нима не виждаш колко съм свободен. КАЖИ ВИЖДАШ ЛИ МЕ. Не отмествай глава за да не ти я закова както ръцете, да така е по добре. Ето започваш да ме слушаш, освободи се от страховете си, така както освободих тялото ти от вътрешностите. Ето виждаш ли мен не ме боли, аз знам, да АЗ ИМАМ всичко намерих изхода а сега съм отворил вратата и пред теб...
Ссс, пляс....ссссссс, пляс....
Хранеше се, а вътре в мен сякаш нещо се късаше, така както кожата ми от поредните свистящи удари на камшика. Пръски кръв летяха навсякъде, полепваха по вече почти не виждащите очи на прикованото за гредата голо тяло, и се сливаха с неговата. Пръски летяха по вече разлагащите се вече трупове по ъглите. Той бе отново на свобода и се наслаждаваше. Задавен накъсан смях търсещ тъмнината. Нима и този не разбра като другите, че там в мрака е спасението, там има всичко. Защо не разбират, защо в крайна сметка никой не слуша мен?
- СЛУшайтеее......
Нямаше нужда да слушам. Вече можех да крещя. Виках но никой не ме чуваше, защото всички тук бяха мъртви.
