Жълто гнила усмивка и смях без шега,

тихо стихнал е пламъкът, но очите горят.

Смях и разкъсани мисли се прокрадват

през устни целуващи тази вечер смъртта.

                Онова за което си мисля,

И това за което съм сам

Ще крещя до разкъсване

Приемам таз болка и срам

                        Но какво като чувствам това,

                        Какво като храмът е там?

И тяло раздуто и сплуто, раздвижи се,

в извивки, гротескни, но някак изящни

във ритъм, за никой друг сякаш нечут

от разкъсани жили създаден, и от

Кухите кости на някой забравен евнух.

            Приеми го това, аз вече не плача.

            Знам че имал съм нявга задача,

            Но страхувах се, силите мой щадях

            Колко глупав съм бил, чак сега осъзнах...

Последна студена прегръдка, пирует и...

Това е...мигът на прощаване, сиво прозрачна

изсъхнала плът. Някой има доволен, но

защо ли тук всички други ревът?....