Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.06.2008 15:33 - Преминаване...или граници на лудостта
Автор: kolibri Категория: Лични дневници   
Прочетен: 609 Коментари: 1 Гласове:
0



...Шляп, шляп, цсссссс.....хихихи....пляс....

Влажно мляскащи звуци, като от целувка на разложен труп, кожата настръхна изопната като пергамент на 3000 години. Ако вените и жилите можеше да се счетат като руническо писмо, съдържащо древно послание, то някой ни могъл да прочете за всичко, за цялото същинско заболяване на.... майко, нима в тези минути можех да разсъждавам по такъв налудничав начин, естествено....хахаха та нали ако не можех никога не би се стигнало до тук... какво ли, нищо като че ли вече нищо не можеше да се направи.
..............

- Какво е вечността? Какво е съществуването? Въпроси, които всеки по един или друг начин си е задавал, но едва ли е стигал до някакви конкретни отговори, и тогава започва едно лудо търсене. Мания за достигане на истината и борба с реалността, тайнство, загадки и мистерии. Десетки, не по точно стотици хиляди страници изписани и препечатани само и само не да задоволят и отговорят на въпросите

Беше много добър, знаеше го и използваше добре своя дар да обсебва аудиторията, да я накара да последва мислите му, да изманипулира гладките и лековерни мозъци. Нагъваше и моделираше, правеше пукнатини, каньони словата му бяха като стихия, разкъсваща и унищожаваща. Разликата бе, че владееше посоката, а тя бе почти винаги една....

- ...смъртта. Има ли познание, и какво точно е старанието и безграничното страдание, само и само да се достигне границата на вечността? Страх, една проста дума, страхът от забрава и неразбирането, именно те ни карат да творим да изграждаме храмове и всякакви други чудеса, само и само да преодолеем, не по точно да преминем отвъд така наречената граница, вечност. Да, там някъде навън, под звънкия екот на лопатите предците ни известяват, ето ни, все още сме тук, но не са скелетите които говорят, а душите им заключени във малките фигурки и пълзящите отгоре им червей...

            Сякаш за пръв път го слушах, отново нещо в мен се разкъсваше, нямах съмнение в това което вършех. Някъде от глъбините, от дълбоките бездни чувах тези гласове, и стихиите разрушаваха, вековни старинни забрани и бариери. Рушаха се стените на забраненото, червей прояждаха спойките на огромните каменни блокове. Съмнение, отдавна го нямаше, пътят бе ясен.

.........

Препоръчаха ми я, казаха че е много добра и можела да ми помогне. Ха, да помогне за какво? По скоро аз можех да помогна на всеки, да прескочи стереотипите да разкъса веригите и да се докосне до истината, тази която се виждаше в края...по скоро началото защото край няма.

-                    Убили сте кучето си?! Може ли да ми разкажете подробности за това как точно се случи и защо?

-                    Ами, всичко стана защото, знаех че...-ами сега как да обясни....

            ...ушите се поклащаха, не по скоро цялата глава се поклащаше усещах хипнотичния му поглед макар и да не виждах очите. Всичко вътре крещеше да бягам, но въпреки всичко, стъпките ме носеха напред. Очертанията ставаха по ясни и придобиваха обем и...радостно скимтене подскок и мекото му и пухкаво тяло ме затисна. Имаше някаква радост, но и още нещо виждах вътре някъде далеч зад ярките му черни очи. Стиснах го за врата, а то все още се радваше. Задъхваше се, опитваше да си поеме въздух, оголи зъби, а очите му, отворена бездна. Един прозорец за онова отвъд бях на прага но все още никой не искаше да ме пусне. Сякаш стисках в ръката си скъпоценната покана,  но го нямаше портиера който да ме заведе, там на голямото забавление, само можех да наблюдавам през пелената от бялото на очите му пропукана от разкъсани капиляри...

            Нямаше да разбере нямах това дар слово, което ми трябваше. Как да и обясна че от животинските очи почти нищо не се виждаше, и че истината ако искаш да я видиш бе в младите, още невинни очи. Как да и разкажа за всичко което тези малки телца, ми разказаха, по точно разкриха, през очите си? Не можех, знаех че имам сила да гледам през порталите на вечността, но как можех да и обясня това...

- Съжалявам, времето ми изтече.-защо винаги така ставаше? Всеки път достигахме до едно и също, някак си се изнервях ех защо не можех като него, да обясня, но само гласът.”...да, направете стъпката, знайте че е много трудна, изглежда огромна, но всъщност не е. Всички някъде чакат, поканите са раздадени, въпросът е дали ние просто поради самия си страх, не искаме да отворим очи, и да видим това което се крие там...”. Станах, избърсах изпотените си ръце в мекия панталон, и се изхлузих, като тапа от бутилка старо вино, към  мракът навън прекрасно покриващ с крилата си реалността, в която тя и всички останали се опитваха да ме задържат.

Ровеше се в контейнера, някъде към 10-12, привличането бе огромно. Някак си разбрах, че буквите на поканата ми заблестяха в злато. Нима това бе „портиерът”?  Крайниците ми изтръпнаха, знаех че този път, о да.

- Хей искаш ли малко топла храна и меко легло?- о да тези очи. Този символично нехаен жест на разперване на ръцете, закодирано приветствие от вечността. Това ли бе смисълът на небрежното потъркване на носа с тази мръсна малка ръчица? Но там отвътре блестеше, виждах радостта и желанието необятните полета и радостта от безкрая.

            Претоплях супата, а тези очи. Истината вече я знаех, усещах как съдбата ме потупва по рамото. След първите няколко лъжици, стисках, ръцете ми искаха да разкъсат границите. Малките ръчички и крачета яростно се мятаха, но аз виждах, виждах, отвъд. Тези малки оченца предоставяха такава гледка... какво по дяволите правеше с този нож? Защо изведнъж стана толкова топло?.... Тези малки фигурки, как така са изпълзели от мазето?  Нали те нямаха тези сили, защо сега се явяват, каква е тази злоба? Как така тези разядени мускули и изтъркани сухожилия, размахваха тези ръжени, вилици и изострени алуминиеви чинии? Някак си зловещо звучаха далечните им гласчета, а и тътрещите се по новия линолеум крачета, правеха всичко да изглежда някак нереално...

...можех да го достигна, само още малко да се протегна и... толкова е близо, сълзи на безсилие и ярост замъгляват погледа...пелена от черно отчаяние се спуска.. още малко, толкова съм близо...по дяволите защо тези усукани и слузести черва трябваше да се оплетат точно сега...каква ирония само, а съм толкова...

...виждах го, някак си прозиращ през разлагащата се плът. Отдавна изгнилите очни ябълки, ме гледаха, и някак си ми благодаряха. Да, все пак бях направил нещо бях отворил врата, а те сега влизаха през нея, и с благодарност разкъсваха и кълцаха същността ми. Смееха се, ако това можеше да се нарече смях, а аз си мислех, че пътят е само еднопосочен. ХАХАгррркххх....каква заблуда само, кой къде беше поканил....картината избледняваше, а как ми се искаше да изпия чаша вино... а дали имаше смисъл....

 




Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. viki11 - Истинското лице. Ораторът е също ...
01.08.2008 00:19
Истинското лице.
Ораторът е също ужасен човек. И ти харесва.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: kolibri
Категория: Лични дневници
Прочетен: 584297
Постинги: 350
Коментари: 448
Гласове: 1705
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031