Стискаше я в ръцете си, за пръв път от толкова години насам изпитваше страх. Това странно чувство което си мислеше че отдавна се е отървал от него, но явно е било само илюзия. Дали самият той не бе една илюзия, самозадоволяваща се поглъщаща болката и реалността, такава каквато разкриваха сетивата. Идваше му да се изсмее, при тази споходила го мисъл. Може би трябваше да поспре за малко имаше повече от достатъчно за да изчезне поне за няколко години. От какво ли, не можеше да са го усетили, беше толкова бърз... но напоследък почти не внимаваше. Погали внимателно и нежно стъкленицата, уви я с дебело шаечно парче и я прибра при другите в сандъка с нескрита благодарност. За месец време бе натрупал повече отколкото би могъл да си позволи за години наред. Време беше да се премести.
Площада бе препълнен, явно не само те не се бяха съобразили с предупрежденията вървящи по всички канали. Стоеше небрежно облегнат на хладните камъни на бароковата сграда, харесваше му приятният и твърд допир, даващ усещането за непреходност и старост. Спомените нахлуваха и се смесваха в главата му. Мразеше новостроящите се сгради, безлични неприветливи и непроницаеми. Обичаше старините, макар да знаеше че не отговарят на неговата възраст, и дори да изглеждаха гротескно носеха утеха и грациозност. Усещаше, по скоро виждаше как ето тук някъде към десетия ред хоросанът е примесен с капчици кръв. Дебелите мазолести длани на майстора изпускат грубо издялания камък и той се стоварва на главата на един от щуращите се наляво надясно чираци. Хлапето, още не навършило 16 издъхва на място. Каква загуба само, разтърсва със съжаление глава. Къде ли съм бил тогава, Китай, Русия?...
Въпреки адската жега през тялото му премина моментен студ сякаш бе нагълтал наведнъж цели две топки сладолед. Видя го да се отдалечава от нея, но ако някой го бе попитал след време със сигурност нямаше да си спомни за странния образ който, който какво...
- Какво стана? Тони, Тони... Хей някой да помогне, някой да извика линейка...- успя да я подхване само секунда преди тялото и да се сблъска с напеклия се паваж.
Знаеше че е опасно да се разхождат по тоя пек, но не можеше да не и угоди. Въпреки предупрежденията на доктори и синоптици, за магнитни бури, нечовешки горещини, усмивката и успя да разтопи непреклонността му като захарен памук в ръцете на дете.
...Криеше се в джунглата още не оформен гладен и уплашен. Страх го бе от самия себе си. Скоро щеше да се нахрани. Гледаше здравите и силни, намазани с масло тела, наежени и крещящи готви всеки момент да се спуснат едни към други. Ожесточени и безмилостни се нахвърлиха едни срещу други, гъвкави и силни удари, с голяма възбуда и трепет наблюдаваше поредното безсмислено според него клане, но знаеше че след това ще се нахрани. Беше едно със нощта и със звездите, няколкото все още дишащи и отправящи молитви към небесата, да бъдат приети при великите си прадеди, можеха да се закълнат че са го видели, с горящи кървави очи приведен като маймуна, обикалящ изоставените по бойното поле, мляскащ и виещ от щастие. Можеха, но последното което виждаха бяха тези очи и зейнала воняща на разложено паст...
В историята се споменава за няколко така наречени „призрачни града”, но никой всъщност не знае че това са времената на големия глад. Изчезнало поселение стотици, хиляди просто ей така, но никой не знае истината. Само той подпрял се в момента и замечтано гледащ тълпата, разнородна шарена и превъзбудена. Но това бе далеч, много далеч в миналото, така както и холерата, тифът и други събития довели до какво, до задоволяването на неговия глад, глад за души.
Спомни си как се запозна със него, съвсем случайно, по времето на едрата шарка. Все още беше много див раздразнителен, но и страхлив. Младежът с рехава брада налудничав поглед му говореше под въздействието на треската че има лек за всичко, че само той знаел как но за съжаление нямало да му достигне време, за да доведе докрай опитите си, защото времето му вече изтичало. Как можело да се събира енергията, как можел да консервира... тогава нещо в главата му прещракало, за пръв път искал да изслуша някого дори се насилил да го остави жив... души. Взел го, излекувал го, зарекъл го да му покаже тази негова магия. Методът не бил много сложен, но просто никога за толкова години той не си бил помислял че може да съхранява нещо толкова непреходно и летливо. С поглъщането в стъклото на тази млада и луда душа настъпили „новите” дни.
„...прекалено високите температури взеха две нови „жертви”. От месец насам, двете болници се пълнят с пациенти, млади и привидно здрави хора, изпаднали в състояние на така наречената на жаргон „жива смърт”. Телата имат макар и много слаби признаци на живот, но не се наблюдават никакви други такива, мозъчната активност е нулева. Пети пациент съобщават от здравния пресцентър, почина при неизяснени обстоятелства. Дали това не е...”
Изключи телевизора и остави празната стъкленица, на старинната резбована масичка. Да щеше да му липсва, но трябваше да се махне поне за няколко години...
Какъв ли е тоя тъпанар дето използва такава антика? Не може ли като нормалните хора да си купи куфар, а се е помъкнал с такъв странен и очукан сандък. Леле и само колко тежи, не стига че не е удобен но и...
- Внимавай бе момче....- тряс ето знаех си че не трябва да приемам тази работа. Е нищо му няма не падна от много високо а пък и собственикът едва ли е набли...
Последното нещо което видя бяха две горящи кървави очи, усети слаба болка в гърдите и се строполи възнак на паважа.
Лека дяволита усмивка играеше по лицето на странника, носещ стар и очукан, прекалено тежък сандък.
храната
душата
въплъщението
стъкленицата
пътуването
магията
...храна за душата!!!
там има липсващи квадранти, посочени със стрелки....а през тях преминават стъпки....
