Времето бе достатъчно хладно като за април рано сутрин. Меката и топла прегръдка на стария юрган, като че ли, не искаше да ме пусне, излежавах се и слушах започването на деня. Какво слушам ли, малките пойни птички, тихото кучешко ръмжене, дразни я тоя едноок котарак. Пред очите ми бе сякаш картинката разиграваща се отвън, стоящ пред оградата на стария кокошарник, деляща го от муцуната на дразнещата се кучка, и нехайно ближещ лапичките си. Какъв мръсник само, знаеше че я ядосва, а и също така че нищо не може да му направи. Надигнах се бавно от кревата, чувствах се уморен и почти всяко мускулче ме болеше.
Бях само по боксерки като се показах на вратата, лекият ветрец накара кожата ми да настръхне. Картинката изобщо не беше такава каквато си я мислех, реалността ме удари като с тежък ковашки чук....
Виждали ли сте летящи мравки? Някъде към 10, 10 и половина когато старата плоча се е понапекла вече малко от слънцето и там, където циментовите плочи се събират със стената на къщата от малките дупчици политат... като пепел от лава на изригнал вулкан, носещи се уж хаотично. Изпробващи здравината на крилцата си, които улавят, пречупват, отразяват светлината на слънцето, мързеливо изпружено на безоблачно синия свод. Каква идилия, няколко мига на магия, спокойствие и безтегловност. Някак си хем бях хем не бях там, исках да оставя сетивата се реят с крилата н мравките, да усещам светлината и свободата такава каквато я усещат те...
- Мамо, мамо виж, те са навсякъде, отвратителни са....
Виковете на децата ми се струваха някак далечни, така както далечни изглеждаха и малките облачета реещи се по небосвода. За разлика от облачетата, които бяха достатъчно високо, а и не представляваха такъв интерес за хищническия и нездрав, такъв незнайно как разкриващ техните панически ръкомахания. Затърчаха насам натам, опитвайки се да уловят, да спрат това което не им харесва, това което не могат да контролират. Не бяха виновни те, нямаха вина че се страхуваха и ужасяваха по един техен си елементарно детски начин, по скоро родителите им които се опитваха да контролират и определят света такъв какъвто искаха, такъв какъвто смятаха за...
- О ужас, стъпчете ги, не виждате ли от къде излизат. Не им позволявайте да излетят...
Затичаха се малките и започнаха да тъпчат и мачкат подаващите се насекоми, размахваха ръце във въздуха за да зашеметят и повалят вече полетелите. Тъпчеха и скачаха с писъци на възбуда и отвращение, когато малките телца се размазваха в ръцете им. Мълчаливо наблюдавах живата картина, доливайки от домашната крушова в празната чаша. Мислех, по скоро чувствах че нещо не е наред, че като че ли има някакъв сюрреализъм в тази на пръв поглед нормална картина. Сетивата ми бяха изострени, като че ли се задаваше буря, но нищо не вещаеше това.
Зад гърба ми долових някакво друго раздвижване, тогава дойде и писъкът.
Стоеше, по скоро се извисяваше близо до входната врата, като застинала каменна статуя уловена в края на действието. Беше непознат, за пръв път го виждах. Какво ли го бе довело насам, нима децата вдигаха толкова много врява, или всичко следваше някаква друга последователност, макар и случайно изглеждаща за мен? По стената се оформяше уголемяващо се петно, ярко контрастиращо на старата сива мазилка, от кръв, а в краката му възнак лежеше добре познато тяло.
Нещата се развиха с такава скорост и бързина, с каквато не подозирах, че това тяло може да се движи в пространството. Огромен и страховит, размахва огромна брадва, сее смърт и унищожение.... На бавена кадър и с достатъчно алкохол полял мозъчната кора, наблюдавах как всичките ми близки падаха под ударите, без да мога да реагирам по някакъв логичен начин. Логика, какво е това, което наблюдавах? Нима имаше никаква логика и в неговите действия, както почти сигурно никой няма да намери такава и в действията на малките спрямо мравките.
Кръвта бе примесена с накъсани писъци и звуци на размазани и счупени кости.
Не знам защо съм пожален, няма логика. Виждах очите му, а сякаш гледах през тях. Не виждах заплаха а само спокойствие и някаква твърда убеденост и разбиране. Сякаш знаеше всичко, но дори и за миг не исках да разбера това което движеше ръцете му, посоката на мисълта му. стърчеше застрашително над мен, а изглеждаше спокоен, гледаше ме, сякаш прочете нещо в очите ми. Отпусна бавно и внимателно огромния и окървавен топор, завъртя се бавно и си тръгна така като се бе и появил. Свърши толкова бързо както и започна, само че наоколо нищо не беше същото...
Всичко е като един кошмар от които по някакъв начин искам да се събудя, но дори и не мога да помръдна. Бавно се понасям към леглото искам да се наспя и всичко да приключи, заобикаляйки напълно несъзнателно кървавите останки. Не искам дори да ги погледна, да всичко това ще е само...ще се наспя и всичко ще е добре.
...сякаш всички бездомни котки, и няколко кучета които са се проврели през дупките на оградата, се бяха събрали в двора. Разкъсваха, ръмжаха, влачеха и теглеха остатъците от труповете, лочеха локвичките насъбрала се съсирена кръв. Разбягаха се, а аз крещях, и сълзите не спираха. Не бе кошмар, но защо ли и аз целия бях в засъхнала кръв и каква бе тази огромна брадва до вратата?...
………………………………а мравките, летяха.......................
