Някой, по точно казано нещо, прекъсна тишината като тънка паяжина. Пулсиращата болка в главата сякаш се засилваше с отварянето на очите, сякаш някой забиваше пирони в очите ми, чиито върхове достигаха очните дъна дори по надолу дращеха по мозъчната кора. Като че ли малки крачета топуркаха по пода на долния етаж. Братле, казах си ще трябва да спреш да купуваш тоя евтин боклук. Понадигнах се леко запалих цигара и се заслушах в настъпилата тишина. Вятърът тихичко се провираше през малките цепнатини на прозорците и просвирваше като стар флейтист през комина.
Къщата беше стара но нали ми бе наследство и все не ми даваше сърце да я продам, а пък и откакто дойдох уж за малко повече от всякога не исках да си тръгвам. Вярно, като че ли вчера беше, всяка пролет се появяваха от тези малки гадинки крилатите мравки. Като малки си мислехме че това са най интелигентните същества, винаги намираха начин и нов път за да влязат вътре в къщата. Това обаче което ме събуди тази нощ не бяха крилати мравки нито опиянчения ми мозък си съчиняваше нещо опитвайки се да придаде форми на лекия пролетен ветрец. Лежах пушех без да мърдам, защото старата спалня доста скърцаше, а не исках да пропусна звуците, които вече започнах да си въобразявам че съм чул. Загасих цигарата и ето ги пак, този път дочух и тихички гласчета. Скочих от кревата като попарен, светнах лампите по пътя си и заслизах надолу. Можеше да са хлапетиите от селото, знаех че такива запостели къщи бяха винаги притегателни и магнетични точки за буйната кръв и за доказване на куража. Доста изпочупени бутилки и какви ли още неща трябваше да изхвърля след като пристигнах за пръв път, о и да сменя няколко стъкла на прозорците. Но вече от няколко месеца се бях почти напълно пренесъл и всички в околността знаеха че старата къща живее нов живот. по пътя си взех един от старите дървени корнизи, които мислеха да изхвърля, но все още си бяха подпрени в един ъгъл, ей така просто за кураж.
Беше минал повече от половин час, докато проверявах всяко ъгълче на първия етаж, естествено че нямаше нищо и никой. Позавъртях се още малко из просторния и сенчест хол, минах покрай малкото барче си налях за втори път, острото главоболие се замени с по тъпо такова, но също и с познатото меко спокойствие на алкохола. Хвърлих две цепеници в огнището и се заслушах, отпуснат в меката прегръдка на плетения стол, в припукването им. Наслаждавах се на играта на малките огнени езичета по кората на сухите дърва, а и топлината на алкохола отвътре, цялото място навяваше спомени. Пробягващите сенки си играеха свой собствен танц по стените и по натрупаните от старите времена сувенири и странни дрънкулки, които донасяше дядо ми след дългите си пътувания, и... две странни светлинки, не бяха отражения на огъня, улових с периферията на окото. Като че ли две малки закачливи очички премигнаха на бързо в единия ъгъл, а стената сякаш леко се поотдръпна назад, а заедно с нея и неясния силует. Тихичко но звънко, като вятърни камбанки, дочух смеха, след изчезването на светлинките, е край вече не можеше да се спи. Усещах напрежението в тялото, сякаш някой бе навил до скъсване старата пружина.
Винаги съм си мислел, че приказките, които разказваше баба, за онзи другия сват които се криел зад стените на къщата, и за това че вратата никога не е била затваряна, са просто нейни измислици. Дори и всичките малки и по – големи странни фигурки които донасяше дядо и подреждаше по специален и определен ред, и после страшно изморен, след някоя и друга чаша, мърмореше че на всичко ще му тури края, ще залости проклетата пущина. Баба го гълчеше да не говори така пред децата, но някак си спокойно и заговорнически бе всичко. Когато тръгна за последно той така и не се върна, а и някак не допълнена остана стената вляво от камината. Трябваше да има още нещо смътно усещах това, когато за последно бях тук. После, после забравих всичко, или просто бях избягал отнасяйки всичко надълбоко и надалеч мислейки, че всичко ще си остане там.
Сега обаче всичко се върна, вече знаех всъщност за какво съм се завърнал и какво всъщност ме е теглело насам без да ми дава мира всичките тези години. Трябваше да разбера за последните „талисмани” за да я затворя, да знаех за да затворя Вратата. Лошото е че тя те привлича както нощна пеперуда бива привличана от светлината на свещта и лети към нея, въпреки че крилата и ще изгорят, а след това крачетата и цялото и тяло. Вече виждах липсващите парчета от мозайката, която си мислех че безсмислено реди моя старец, но бях привлечен. Надигнах се бавно и с един замах разхвърлих всички малки и по – големи „талисманчета”. Стената запулсира, звънкия тих смях се усили, и някак си стана по примамлив и долавях някакво скрито желание. Докоснах зелените очертания, които не бях забелязвал до сега и...
Ритъмът бе толкова постоянен и монотонен, колкото само една машина можеше да го поддържа, също така красиви и някак изкуствени бяха пулсациите на сърцето му появяващи се на монохроматичния монитор. Целия беше окичен с всевъзможни кабелчета и тръбички след като го бяха докарали със самолета от последното му пътуване. Успокояваше ме че е било по бизнес и щял да се върне за рождения ден, и всичко ще е вече „наред”.
...всичко се разпадна. Голяма празнина се отвори пред очите ми, но не беше изцяло празна, вътре имаше неща, движеха се, някой хлъзгави други подскачащи, но смехът не бе смях. Гъргорещи и кръвосмръзяващи звуци такива, такива от която кожата ти настръхва. Оглеждах се да видя нещо познато, нещо за което да се закача та съзнанието ми да остане нормално...
- Много съжалявам госпожо, но не мисля че ще може да се върне някога в съзнание. Единственото нещо са тези машини, които изкуствено поддържат този „живот”. Мисля че е време да спрете агонията и да приемете фактите. Той е просто един труп на системи.
- Сигурни ли сте докторе, понякога очите му, сякаш сънува, движат се под клепачите...
Оглеждах се трескаво чувах далечни гласове, имаше един познат, чувствах го някак близък, но всичко останало бе неразбираемо и приглушено. Цветовете и телата наоколо ме поглъщаха, исках да крещя, но когато отварях уста нищо не излизаше. Къде бях защо отворих тази врата. Крещях отново, и отново да бях там вътре, в собствената си глава, а те изсмукваха малко по малко всичко от мен...
... сякаш сънува.
- Не госпожо това са просто рефлекси, игра на все още живите мускули и неврони.
- Ами, добре. И аз не мога да понасям това мъчение вече. Къде трябва да подпиша за да спре всичко това?
... и крещях, макар и вътре във себе си. Знаех че никой няма да ме чуе, някак си усещах че идва вече края на всичко това. Някак си усещах огромна загуба, но и нямаше какво да направя. „Те” играеха и подскачаха наоколо, а всъщност бяха вътре, в главата ми. Вече знаех накъде води „Вратата”, но и това че няма връщане назад.
Системите спряха. Последна сълза. Усмивка на спокойствие се разстла по лицето му.
