Помахваше весело с опашка и обикаляше остатъците, някой бяха още топли а други вече нападнати от другите. Имаше един които като него стоеше на четири крака и се караше нещо на ъгъла, миризмата не му хареса, миришеше на застояло и вкиснато, миришеше на болест. Тръсна глава и се обърна, точно в момента в който за малко да получи ритник. Подскочи настрани и побягна. Победата беше отпразнувана, стоеше и оглеждаше останките на светлината на изгряващото слънце. Там нямаше сълзи, а все още тлееше огън, който не би могъл да бъде изгасен дори и от последното му дихание. А той чакаше, но без да се моли.

            Отдавна не можеше да се нарече свещеник, макар че служеше и то по стари свещени скрижали. Беше стъпил на пътеката на войната и не съжаляваше за решението си. След като видя как цялото му паство бе зверски изклано и обезчестено докато той кършеше в молитви ръце, опитвайки се да докара милостта на своя бог, нещо в него се прекърши. Разделението на родовете вече нямаше никакво значение, дори и земята вече не бе от значение, макар и предшествениците му да се бяха борили за нея.

            Не направи нищо когато съсекоха баща му. Не направи нищо когато десетки копелета изнасилиха сестра му. Той се беше врекъл на друго семейство, имаше послушание и мир, който трябваше да проповядва. Мир, смирение и вяра в светото писание, и във волята и все опрощаващия и добър бог, това бе единственото спасение. Не можеше да се търси отмъщение, едната буза, а после и другата трябваше да се подложи, но докога. Виждаше сълзите в очите на старците и ядните погледи на младежите, желаещи мъст и кръв. Виждаше как  старите идеи избиваха и приемаха образа на недоволството, богохулни и... Някак си обаче, вътре във себе си не можеше да ги кори. Изгорените очи на зидаря, задето бил погледнал оная отрепка накриво, ясеновият кол с нажежен връх разкъсал вътрешностите на оня пияница, който бе напсувал и нарекъл кучка „Майката”. Мислеше че можеше да спаси тези които се надигнаха, когато удавиха най видните девойки в потока за да прикрият разюзденото държане на опиянчените и кръвожадни уж редови, но в същност най разпасани части, които не знаеха нищо друго освен смърт... Не остана плът върху костите и труп който да бъде цял. Главите ги разхвърлиха в единия край, торсовете в средата, а крайниците ги пуснаха по реката, кървавата Крайнишка....

            Оставиха го, със смях, подигравки и ритници го натириха, а той продължаваше да кърши пръсти и да търси опрощение и великото тайнство през сълзи, но бе започнало неизбежното. Съмнение.

            Посрещна го един слепец, даде му храна и подслон,  свят човек. Можеше да слуша приемаше всичките му истории и страдалчески разкази. Внимателен бе и не му пречеше когато искаше да се отдава на Бога. Всяка нощ при „отдаването” си с помощта я на биковити пръчки, я на възлестите въжета, с които привързваше робата си, за да прочисти „греховните” мисли и името на Този в който вярваше, усещаше слепия поглед, и едно съжаление. Една сутрин му каза:

-Вина има всеки на тоя свят, тъй като той като цяло се е появил грешен. Всичко живо трябва да умре за да живее. Всичко мъртво може също така да живее, не за да умре, нито за да живее, но просто защото може. Така нареченото „живо” макар и мъртво може да има спомени, желания и цели, обаче само на този на който го предизвика. Хахаха защо ме гледаш така, аз знам какво търсиш, но този от който го искаш няма да ти помогне, защото той се е загрижил за мъртвите, за тез които вече не могат и не искат нищо, и се стелят като сенки наоколо докато не си ги прибере. Да аз съм един луд старец, но луд който те приюти, нищо не съм ти искал до сега, но сега ме чуй: Отиди там долу, след четвъртия коридор, свий в ляво зад „Сълзящите скали” ще намериш това от което дори и твоя бог се страхува, но с това ще можеш да се изправиш пред всичко и всички от които уж не се страхуваш, а и по важното е че ще можеш да отмъстиш за всичко. После ли, ами после няма, после е само илюзия, онова което го няма и онова което всеки търси. Аз ли, да знам го, но повече няма да го видя хахаха.

            Намери ги, и намери истината която никога не е подозирал че търси. Истините за съзидание, за това как се гради, но трябва и да се унищожава. Началото е края, и унищожението е съзидание. Отдаване, но не на безличието и овчедушието, а на себе унищожението, защото то е истинската градивност и сила. Краят не е край, а начало, а този който гледа всъщност въобще не му дреме за това което става.

            Трябваше му време, ох как го болеше. Прие целостта, научи се да използва силите които трябваше да презира. Кървавите сълзи които отдаваше от тялото си, вече не смяташе за необходими. Качулката на свещеник, криеше вече други идеи.

            Върна се, и им говори. Сладникави и красиви думи. „Той” щеше да се погрижи за всичко, но само ако...

            Мъртвите се надигнаха, разложени трупове, всеки поединично обгръщаха онези донесли им страданието приживе. Миризмата беше непоносима, но той стоеше на билото, стискайки старинните скрижали, и редейки молитви на онзи, „Стария”.

            Даде се тържествено приношение, такова каквото пишеше. Щастието бе неописуемо, нямаше да има повече, това безсмислено насилие, нямаше да има тези които да определят смъртта като по дневен ред.

            Никой обаче не знаеше, че цената за всичко това е неговата душа.