Ще да отида там където

го мяма „да” и няма „не”,

където и на песента ще

дойде края, и веселите птици

                                               ще реват.

Преливащото синьо ще докосне

бушуващото черно и грехът,

разкъсаните мисли ще залепя,

та покрай мен опърпани да си летят.

Отровено е моето съзнание.

Нима не виждам светлината

в тоя ден, нима я няма и задъханата

веселост? Защо ме празнотата все яде...

наливам си от старата ракия

                        ще хвана пътя който аз си знам

но ти недей тъгува, на тебе ще оставя

                        всичкото туй щастие, което инак не

мога никуму да дам.