Замахнах нескопосано и изгубих равновесие. За части от секундата докато виждах скоростното приближаване на мръсния паваж, виждах как юмрука ми се забива в дебелия пътен нос, и почти усетих болезненото счупване на мекия хрущял, но реалността се изсипа с цялата си тежест. 67 килограма се стовариха в не особенно красива картинка върху земята, и сълзи на ярост и безпомощност се сляха с тънката стичаща се кръв. Истината бе че изпитвах панически страх и това ми бе първият и незрял опит да се защитя от присмиващия ми се и злобен свят.
Но това беше преди...
Гледах в безизразно изцъклените очи, с цвят на стар розов мрамор, и не можех да си обясня защо винаги когато се стигне до това положение, в главата ми изплува този спомен. Нови вълни от гняв и безсилие заливаха същността ми, макар да не размахвах безпомощно ръце. Затворих очи за да се овладея, машинално избърсах острието в меката белоснежна кърпа до масата, рецитирайки наум древни мантри.
Освен присмеха и злобните подвиквания получих и много хубави ритници и сякаш нескончаем поток от юмруци. Резултат: спукани ребра, разбит нос и вежда, и още по наранено его. Едвам се прибрах до стаята в сиропиталището, но не се оплаках на наставника си, и него го мразех макара да не знаех защо. Минаха няколко дни на самосъжаление и опити да си възвърна вярата в доброто, но не се получаваше.
Гледаше тялото пред себе си знаеше че причината да се стигне до това положение се криеше някъде вътре. Изпитваше нещо като вина, но това бе в реда на нещата. Остави настрана ръкавицата, тя нямаше да му трябва вече, също така и тънкото дълго острие. Огледа меките части веднага си пролича немарливото отношение, което още повече го издразни, записа си че трябва да „смъмри” транспортните. Въздъхна и се върна към първоначалната посока и движение на мисълта. Разрезът бе правилен, образец на майсторство и прецизност, това леко приповдигна настроението му. Беше специализирал при най – добрите в бранша, и от години береше плодовете на упорития си труд. Но все пак нещо не бе наред.
Бяха ги намерили, труповете на четирите момчета, на покрива гарваните се забавляваха с остатъците им. Той стоеше приклекнал в сенките и ближеше пръстите си, издавайки тихо гърлено самодоволно ръмжене. Никой не смееше да го доближи, докато не дойдоха от отдела. За всичко си имаха процедура, два бързи изстрела, един „почистващ” екип и никой не си спомняше вече за малкото уродливо хлапе със странния поглед, нито за онези момчета, то така и така имаше прекалено много останали сираци.
Поръчката беше повече от специална, знаеше го още докато отвеждаха полуспящ към лабораторията. Мразеше ги но те единствено го пазеха него и малките му тайни. Знаеше че и те го мразеха, но май повече се страхуваха от него и неговия вид, затова бяха по склонни да го държат като домашен любимец на верижка, и да могат да го наказват. Човеци, колко по добър би бил света без тях.
Ето че сега на желязната маса лежеше още един от неговия род, ровеше се във вътрешния му „свят”, защо не се беше подчинил след като е бил издирен. Недоумяваше как индивиди като този не мислеха за оцеляването на вида с една едничка цел, разплата. Всички щяха да си платят за унищоженията и убийствата, но това със всяка изминала година вече изглеждаше все по – невъзможно. Знаеше че ако се движеха със същите темпове, в най скоро време някой щеше да зарови гнусните си ръце в неговите вътрешности на същата тази маса.
Стискаше зъби, смъртта не бе настъпила леко, но и те го знаеха. Искаха да разберат каква точно реакция са довели до такова унищожение на потенциален ресурс. Органите ни бяха много важни заради бързата и сто процентова регенерация. Фактически това правеше нашия вид почти безсмъртен и приспособим към всякакви видове зарази и болести. Затова им бе необходимо на човеците не да ни разберат, нито пък да ни заобичат, а да правят това което правеха с всичко друго, да ни използват.
При такъв вид ритуално самоубийство, всичко вътре изсъхваше и се покриваше с отровна плесен. Колкото и да им се искаше досега не можеха да заловят нито един друг, освен мен, жив представител на вида ни. Самото осъзнаване на идеята, че те са смъртни ги правеше най големите, ужасни експлоататори хищници и убийци.
Никой дори не подозираше че именно аз съм този, който бавно и систематично им тровеше ежедневно изкуствената им и спретната, по техните разбирания, среда. Използвах възможността да събирам от отровните полипи по време на аутопсии, защото след това те унищожаваха всичко. Дори и тази отрова, тъй като бе произведена от телата ни, продължаваше да живее и аз я изпусках във вентилационните помещения. Всяка свидна жертва не бе напразна, бавно и полека отмъщението се движеше във времето.
Бях вече взел това което ми трябваше. Скривах усмивката си зад безсилна гримаса и здраво стиснати зъби, обърнах се към огромното панорамно стъкло и поклатих отрицателно глава. Безпомощност, гняв и отчаяна злоба се четяха по застарелите им набръчкани лица.
Ах само как ви мразя...
