Краката ми вече не слушат, ръцете във немощ трептят

кръвта във главата бушува, сърцето, очите във болки горят.

Откровенно ще кажа, а така ми се ще да крещя,

малко е , но пък всички намират в мене вина.

            Аз не искам света, те какъвто обичат

            не, не искам това да превивам крила

            и закривени нокти във гърлото впиват...

            Защо позволявам да ми сторят това?

От пресъхнали камъни, стискам, за да пуснат вода

впил съм нокти, напънал съм мишци, кървава капка,

солена сълза. Откритите рани, прикрити с онази лъжа

за полирано щастие криещо се в изкривена уста.

            Ще се отусна във пухена немощ

            в тиха лудост да посрещна деня.

            Във стените размазал мозък, кост и кръвта

            гротестен рисунак, и самотно умиращ.

                                   Но и сам по далече от тях, по щастлив ще полетя.