Сладко или горчиво, примляснах с пресъхналите си устни, опитвах се да разбера и да накарам поумрелите рецептори да заработят. Като се замисля обаче май ми беше все тая какво точно наливах в себе си. Истина или лъжа, заблудени подскоци по пътеката на историята, история на един живот, омазани стени с кръв и изпражнения. Искаш ли да ме видиш мъртъв? Да така ще е най добре за всички, но кои са тези всички след като ме гледаш с безчувствения си поглед. Тук си и те няма, а всичко било е любов, не по скоро страх от нея, страх от това че може повече да дам отколкото да взема. Не че не се разкъсвах на малки парченца при всеки опит, и се раздавах за всякакви безумия и глупости, без ни най малко да се замислям, но за теб не можах единствено...
Затворих книгата и се отпуснах. Не исках да дишам но не се и налагаше отвратителната тъпа машинария правеше това заради мен. Опитах да затворя очи но и това не можеше да се случи, защото просто ги нямаше. Изрязваше ги всеки ден, трябваше постоянно да гледам, а то каква гледка. Виждах вече почти изсъхналите си крайници, посивели и неподвижни. Някога бяха силни и действени, а сега ненужни и непотребни като телескоп в мъгла, като компас без стрелка, настина всеки ден продължавах да се чудя защо все още стоят прикачени към безпомощното тяло. Виждах грациозното движение на полуоблеченото и тяло, весело щръкналите закачливо подскачащи гърди, когато пристъпваше към мен. Сласт и похот се стелеше в помещението и при всяко малко движение, а тя просто се приближаваше за да смени вече празната тубичка от закуската с пълна такава за обяд.
Ненавиждах я истински я мразех, а тя продължаваше всеки път да ми казва „Обичам те”. Ежедневно изписвах десетки „страници” с най различни и екзотични начини по които исках да я убия. Не оставаше и едно здраво местенце от безупречното и тяло...но след няколко часа тя отново идваше за да ми прошепне тихо две думи. Две думи, достатъчни за разбиването на един замък за превръщането на шута в крал, думи достатъчни за убийство. Думи които по добре никога да не бях чувал от тези устни и да не бях виждал блясъка на тези очи. Хубави бяха но студени, замръзваше всичко от тях, по скоро мога да кажа изсъхваше, но тя полагаше достатъчно грижи, като един добър градинар оставяше отпечатък в градината, но в нейната градина бях единственото цвете. По скоро се чувствах като кактус в пустиня.
Сам си бях виновен аз и набивах в главата за вечната и жива любов, за това че колкото повече даваш ще получиш много повече. Виждах как с всеки изминал ден се променяше пред очите ми, но не знаех че всичко това ще се обърне на 180 градуса, не бях видял същността и. Не вярвам да е била такава, но вниманието красотата, силата и младостта която почувства от тази връзка, водеха след себе си гордост и омраза. Започваше да иска все повече и повече. Поглъщаше лакомо всичко, искаше да поеме все повече и повече, усещаше растяща увереност в себе си, но не даваше нищо не връщаше, а това не бе нормално. Обяснявах и за взаимно свързаността на нещата, за това какво означава любовта, а тя ми се усмихваше. Един ден и казах че повече така не може, че това вече не е тя а някакво чудовище, всичко между нас отдавна е мъртво. Засмя се и тръгна.
Появи се след няколко седмици, посърнала и повехнала изглеждаше, забила поглед в земята имаше ужасно занемарен вид. Говореше много разбрала била всичко, без любов щяла да умре, трябвало себеотдаване. Слушах и все едно разгръщах моята книга, тази която пишех в главата си, без начало и без край, усещах промяната в нея и се зарадвах, само ако знаех какво ме чака от тук насетне...
Събудих се обездвижен, а тя пърхаше ентусиазирано около мен, и усмихваше се и мине не мине каже „Обичам те”. Не разбрах какво точно се случва, но малко по малко разбрах че една циганка и дала едно биле....
„За вечна любов е чадо, ше знайш, Изпива го той и няма къде да ти бяга, обгрижваш го и обичаш, и вечно млада и красива ще бъдеш, само и той малко да те е обичал и целия свят ще да имаш, само докато и той е жив Малко ти искам, абе всъщност каквото дадеш, аз добро ти....”
„Обичам те” зърната и едва не прободоха очите ми навеждайки се да млясне сочните си устни върху сухата ми буза. Мразя те, мразя те искам да го изкрещя, но единственото което мога е да разтворя книгата, и да я убивам отново и отново. Защо ли защото аз просто не можех да умра, всъщност не можех да правя нищо друго освен да гледам и да си мисля че пиша....
