Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.10.2007 00:57 - Лепкави нишки
Автор: kolibri Категория: Лични дневници   
Прочетен: 505 Коментари: 0 Гласове:
0



Опитвах се да осмисля ситуацията в която се намирах, но реалността ми бягаше. Следвах един ненормално голям задник, единствено заради какво, това че бях объркан , или просто че тоя задник произвеждаше тънката нишка заради която го следвах. Крепеше се на величествените си осем крака и се „тътрузеше” със скорост на дива свиня преследвана от озверели, не по точно полудели гончета.

Нямах мания към разните видове малки пълзящи гадини, дори в повечето случай ги оставях да ми досаждат, но това не се връзваше с нищо. Повечето просто си стояха наоколо и смучеха това което е останало по костите и малкото останки, не можещи да бъдат скрити. Досадни като малката капчица вода оставаща в ухото след ваната, като малките светли точици, оставащи в след прекалено взиране в слънцето. Разчитах на тези малки гадинки, защото те си знаеха работата, обслужваха моята не толкова грижовна и немарлива страна, оставяйки след себе си само малки непроследими лайнца.

Първите нишки направо ми изкараха въздуха, наистина нямаше да ги забележа ако заради тях се не бях хвърлил по гръб удряйки се жестоко в ръба на стария часовник. Бях тръгнал към хладилника за студена бира, виното на стайна температура не ми понася на стомаха, а й тя се потеше вече достатъчно висяща на хромираните куки. Гледката беше впечатляваща, сякаш ягодов сироп се стелеше надолу по тялото и, конвулсиращо и желаещо да бъде освободено, не , завладяно. Завъртя се всичко това в един миг, карамел ли усещах в устата си?! Тя се усмихваше и леко пърхаше с мигли...

Огромен космат задник, мернах го за части от секундата, бездушен и едновременно с това щастлив. За малко се задържа на поставката за вино и тръгна да се изнася през северната стена, съвсем небрежно и със знанието че го наблюдавам, оставящ след себе си своята тънка, но достатъчно здраво и невидима нишка.

Падах, а си мислех че виждам малки червени очички, криещи се зад наежените и стърчащи, леко потрепващи влакънца. Мамка му...Всичко, щеше да е нормално, тя тъкмо се бе възбудила, тръпнеше в очакване, а аз припадах. Протегнах ръка и хванах лепкавата нишка, надигнах се и тя ме повлече. Не бе възможно да има такава огромна дупка в стената ми, но това нямаше значение. Чувах далечното скърцане, по скоро тракане на косматите крайници, и се носех придръпвайки слузестата и лепкава нишка произвеждана от тлъстия космат задник, скриващ червените пламъчета излъчващи очите, които щяха да изгаснат.

Стената се оказа изключително елементарна за преминаване. Въпреки че ръбовете изглеждаха зловещо наострени, преминах сякаш се отпусках в огромен пухен дюшек. Щеше да е прекалено хубаво, но само да не беше тази гадост, лепкава и мазна, овиваща се и просмукваща се в кожата, произвеждана от един.... Май няма значение, само едната ми ръка бе завладял, а като си помисля можеше да се омотае около врата ми. Стисках здраво едно много древно и не описано в никоя книга по история острие, в другата си ръка, можех да се освободя, но исках да видя от близо тези лъскави червени оченца, и да им стопирам надменното нахлуване в моя дом.

        Опитах се да замахна при при първия удобен момент, но идеята на удара бе поета от няколко изкривени и космати пипала. Май бях прекалил, не усещах крайниците си, може би във власинките е имало отрова, всичко беше размазано. Виждах треперещите но организирани крайници около себе си, може би по добре щеше де допия малко киселото вино, но не и да срещна тези очи. Неживи прекалено големи и някак изкуствени. Те не можеха, нямаше начин да се променят, нямаше начин да сълзят. Обичах ги, а те сякаш изгаряха спомените за всяка поотделно.

Бяха дошли зарад тия нови джунджурии, вградени по нови закон. При първия кръвоизлив сигнализират на най – близката служба. Свалили я бяха от куките и някак си извадили шишовете от бедрата и гръдния кош. Не беше сигнала от нея, а от мен тя не би могла да си позволи такова лекарско наблюдение. Най лошото бе че първо са пристигнали стажанти, не много добре подготвени и оповръщали всичко. Изнесли я на системи и с небрежността и прекъснали всякаква възможност да  я възстановят. Когато дошли и следователите, вече били изпотъпкали всичко. Сигналът от тялото ми засекли съвсем накрая. Там зад старинния часовник, съм можел да стоя опакован в този пашкул може би докато умра, ако не са разграничили прясната от засъхналата кръв.

Нямало трупове, а костите били почти изядени. Най - странното било пашкулът в който било увито тялото ми, изсъхнало и някак си....

Никой нямаше обяснение за десетките, разхвърляни пресовани и закопани останки в мазето. Единствено можеха да разберат нещо от мозъка ми, стига да не бе изсмукан заедно с очите. Тогава щяха да разберат за големия космат задник и червените очи, а може би и за това колко сладко е да се къпеш в истинска кръв хрупайки прясно препечена филия с истински мозък......

Часовникът отброяваше поредния час, а те стояха дебнещи във стените настръхнали, конвулсивно потръпващи и отпускащи лепкави нишки, с непремигващи червени очички.



Тагове:   нишки,


Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: kolibri
Категория: Лични дневници
Прочетен: 361649
Постинги: 338
Коментари: 447
Гласове: 1553
Календар
«  Септември, 2018  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930