Проклета да е моята съдба, излъгах се, че мога да живея.

Излъгах се, че мога да творя, че някак си света ще завладея.

Усмивка вълча и прикрита суета, разперила ръце на прага

Ужасно ми се струва туй сега, че само тя ми май приляга.

Ще ме прегърне с костеливите ръце, не искам нищо,

а и нищо не оставям, едни мечти и снимки от мига

с усмивка леко вяла...

            в разтвора на лепкави спомени

            аз виждам света променен и може

            от сухите корени да смуче и драще

            нищожно-велики неродените истини...

Усмивката вече беззъба, поливам последния дъх.

Красива е моята зима, и по красив ще е пролетний лъх.

Във деня на вечната прослава, ще да бъда, за да ме забравят,

крива ще е мойта права, но и там овцете ще пасат.