Усмихвах се, но бях тъжен. Започна рано сутринта, никой не спеше всички чакаха, превъзбудени и тръпнещи. Молитвите на мнозина се сбъдваха, виждах и знаех смисъла на всички действия и жертви, но някак си не се радвах.
Комуникационните портове бяха препълнени с радостни новини, екзалтирани усмивки и песни смях какъвто не бях чувал от години преливаше през стените на моята клетка. ВР 2000 се опитваше да пресее нужната ми за деня информация, но след десетина минути неуспешни опити бе блокирал и освободи всички канали които заляха малкото пространство като порой. Изключих звукът и ръчно нагласих само десетина канала на мегаполисите. Днес бе обявен празник, успях да разбера нямало да се работи, ще се славела тежката и продължителна борба на био-тера инженерите. Превключих едната стена да гледа към малкия парк и се отпуснах на дивана.
Работата ми беше добра, а и на мен ми се удаваше да се ровя в хилядите, безсмислени за някой, статистични данни и да формирам прецизна и ясна диагноза. Не бях сред елита и никога нямаше да стана, но ми беше достатъчно когато видех одобрителните погледи на старите хрътки. Те бяха в действителност важните ровещи се и дирещи, можещи да проследят дори и най – бледата и тънка нишка в потока. Не обръщах внимание на слуховете, но усещах от няколко месеца някакво напрежение на площадката. Говореше се за един масив със супер строга секретност, 6-то ниво, и че някой бе направил пробив. Бяха се задвижили големите лостове. Заваляха командировки, а в последствие болнични. Странен и с екзотично име вирус „поваляше” някой от колегите, поне такова бе съобщението на информационното табло. Появяваха се нови хора по отделите, безлични и мнителни. Движеха се като сенки...
Ето ги и първите капки. Валеше, изключих филтрите и дадох максимално увеличение. Случваше се. Протегнах се, заредих отдавна подготвения файл и започнах да се обличам...
Един ден получих едно кратко и неочаквано съобщение. Беше добре замаскирано в едно дълго монотонно и безсмислено на пръв поглед четиво. Не го изтрих веднага, а може би това ми беше грешката, защото разпознах профила на подателя. Бе се „разболял” преди един месец и ни вест ни кост повече от него. Започнах да виждам необичайни неща да се случват около мен. Кратки смущения и препратки се появяваха на полето на което работех. Истински се притесних когато получих командировъчно за бариерата. Не ме бяха пращали никога до сега на истинска полева работа, защото не бях от хрътките.
Тръгнах, но не бях сам. Усещах невидимо присъствие на всяка моя стъпка. Трябваше да достигна до някой „свободен” ком – порт, преди и аз да се разболея. Преминах през бариерата, а отвъд нищо не бе същото. Свързах се веднага когато имах такава възможност. Замаскирах присъствието си, подсигурих се неколкократно и се разрових. Търсех, а в главата ми се въртеше една единствена дума, ВОДА. Не знаех какво да правя преди с това съобщение, но всичко щеше да си дойде на мястото. Протягах се на всякъде, проследявах най тънките нишки и накрая го открих. Притеглих го към себе си беше „горещо” и направих единственото което сметнах за правилно, вмъкнах втората част от съобщението *******. Краткотрайни неуловими за неопитен човек прекъсвания, последваха разопаковането на пакета. Вече ме проследяваха, нямах много време. Гледах настръхнал и не вярващ. Нима бяхме способни на такива работи, имена, лица и стремежи, контролирани опити и всички до един бяха грешни. Катастрофални последици, пренебрегнати предупреждения за зарази и унищожение. Вода, живителната течност се бе превърнала в унищожителна.Не успях да огледам всичко, но затова пък го прехвърлих на няколко други полета. Изключих се и изчезнах.
След няколко часа този който бях вече не съществуваше, бях изчезнал от системата, и като че ли и от света. Намериха ме обаче други, болните, заразените старите хрътки. Бях получил най-неочакваното и желано признание. Разбрах, че за ключа в писмото което ми бяха препратили се крие много месечен къртовски труд, и бяха единодушно избрали мен за да отключа кутията на Пандора. Сега трябваше да се пусне на свобода това което бе вътре. Хората трябваше да знаят.
Виновен ли бях или не, знанието е болка. На фона на всичката еуфория почти никой не забелязваше как леещата се от небето вода прояждаше всичко до което се докосне. Превръщаше се в гадна лепкава и смърдяща каша, все поглъщаща и неконтролируема. Натиснах старт и сигналът потече в ефира. Аз излизам да се слея с дъжда, дългоочаквания и последен дъжд. След него всичко ще свърши, а за тези които се интересуват защо и как се стигна до тук, просто да се включат, на който и да е канал, има странно предаване със гриф „Строго секретно...В името на човечеството и прогреса днес.....се започна разработката на проекта "ВОДА"....използването на химични реагенти....приоритетно филтриране на всякакви видове отпадъци...85% неуспешни...унищожени стотици опитни експонати....".
Първите капки разяждаха непромокаемия костюм и достигаха до кожата. Аз вече не се страхувах.
