Движеше се много бавно, нормално не вдигаше никакъв шум, но в момент като този знаещ че плячката му няма къде да избяга, създаваше шум и то такъв сякаш хрупаше основите на сградата. Това бе игра на нерви трябваше да се панирам, знаех че всичко е само слухова илюзия но повярвай, звукът от хрупането на цимент и пукането на металните пръти използвани за основата, не беше изобщо успокояващ. Страхът от пропадането на солидната основа, вяра за безопасност, дори и да знаеш че не е така, кара дланите да се потят. И без това от сблъсъците с тази гад, реалността и истинността на нещата заобикалящи ме започна да се размива огъва и изкривява като винилова плоча на слънце. Всичко си е същото но само на пръв поглед, докато си стои на земята, вдигнеш ли я обаче осъзнаваш колко пагубен всъщност се е оказал престоят и там долу.
Стените се огъваха, сякаш бяха от кашкавал, капещата воняща слуз от тавана правеше огромни лепкаво миризливи петна, които действаха на настилката като киселина, съскаха и вдигаха пара. Не се панирах, направо се побърквах, най лошото е че вече не можех да се сдържам, а и то го знаеше. Крещях и се оглеждах лудешки, нормален вече никога нямаше да бъда. Исках го, да усетя демоничната му кожа как се разкъсва под силата на пръстите ми, да натикам черните му хипнотични очи дълбоко в подобието му на череп, мешесто – овално променящо се безформено и уродливо озъбено лице. Тяло червеобразно нагънато, като тялото на стар акордеон, и от всяка гънка стичаща се воняща гнуслива и зловонна слуз. Тънки и жилави пипала достигащи и преминаващи през измеренията, които щях да късам с удоволствие, да насичам с мачетето. Бях готов само да усетех, гадните му нокти да се опитват да се забият в мозъка ми. Ето вече се бъзикаше гадината със сетивата ми, никога не е бил толкова реалистично плашещ образа му, кожата ми настръхна, сърцето ми биеше лудо, стисках зъби, усетих кръвта в устата си, кървави сълзи се стичаха по бузите. Затворих очи, исках, чаках за...
...отворих очи, гледащо любопитство разкъсваше гъсто стелещия се дим от догарящата в препълнения пепелник цигара. Мирисът на вкиснало вино ме удари в носа. Погледнах към масивната дървена маса и там до второто тесте карти, стоеше чаша с кехлибарено питие абсорбиращо останките от двете бучки лед. Мълчанието тежеше в стаята. Погледите се забиваха дълбоко в главата ми, въпросителни, чакащи. Преглътнах на сухо не можех да се протегна да отпия от чашата, ръцете ми тежаха като олово, стисках най – губещата ръка в живота си, а вече бях заложил всичко. Студена пот обливаше тялото ми, а горчивият дим се забиваше като карфици в очите ми. Студени бяха и веригите които бяха омотани около глезените ми, подсказващи по един не особено приятен начин, че това бе последния ми стол на който някога щях да седя. Затова се възползвах максимално от получилата се ситуация, отпуснах се и затворих очи...
...поех дълбоко въздух за да се гмурна отново. Студено, тъмно и студено, движението на грайниците бе твърде ограничено. Глътка въздух, въздушен джоб намерен по случайност. Кожата на лицето се раздираше от допира в острите ръбове на скалите. От студа се оголваше месото, разкъсванията не бяха много големи, почти нямаше болка. Нямах много време трябваше да се движа, въздухът бе малко и не бе толкова чист. Имаше два варианта, да замръзна или да остана в плен на халюцинациите от липсата на достатъчно кислород, и пак да измръзна. Погълнах жадно последна огромна глътка и се потопих...
...студът идваше отвътре, на малки порции, а отвън бе 39 градуса. Задушавах се бавно и насечено поемах жадно парещия въздух. Борех се в тъмнината, но разпознах добре очертаните тъмни монолити на обзавеждането в стаята. Чаршафите се бяха осукали около тялото ми, стресът за пълното ми обездвижване приемаше реални очертания. Насилих се да стана, устата ми бе толкова суха, главата толкова празна. Какво ставаше с мен? Бавно опипах скритите талисмани, всички бяха на мястото си. Купих ги преди няколко дена, била добра вещерка, а и верно това което ми разравя набързо имаше смисъл. Състоянието ми депресиите и всичко друго, тя знаеше, но имаше и нещо друго, искаше бързо да се отърве от мен.
Придвижването до хладилника бе в момента истинско приключение, нямаше смисъл да си наливам, ръцете ми трепереха. Надигнах бутилката, позната леко пареща и успокояваща течност. Всичко щеше да бъде наред. Ами ако тя бе сгрешила, ами ако талисманите които ми бе продала бяха за нещо друго? Не му беше сега времето да мисля за това. Един душ щеше да ми дойде добре. Стичащата топла вода ми действаше успокояващо добре на сетивата. Дишането се нормализира, добре познат студен и твърд допир на плочките, успокояващ ромон, затворих очи.
Зловоние, мирис на разложение, мърша и екскременти ме удари като парен чук. Отворих очи, а по добре да не бях, стените се гънеха и стопяваха. Подът се рападаше под краката ми, водата се обърна на лепкава гадна слуз от която кожата започна да капе. Месото се отделяше на едри големи парчета, сякаш добър касапин отделяше мускулните влакна, показвайки познанията си по анатомия. Наблюдавах изчезването си, а даже не можех и да извикам. В далечината някъде там с периферичта си виждах гърчешо се доволен, променящ се силует. Лъскави безжалостни очи, преплитащи се пипала, гъвкава лудост, приемаща най различни и зловещи безформия. Виждах и същевременно изчезвах. Зловещо спокойствие, идваше ми да се смея, но не можех. Всичко щеше да свърши, време беше...
