Знаеше за това от баба си, тя и бе разказала за дървото старо като света издигащо клоните си толкова високо че и орлите не смееха да прелетят над него, за да не се оплетат в клоните му. Беше я страх, но много повече я бе страх да не остане сама. Бе тръгнала рано, с молитви към всички богове в сърчицето си, и вървеше ли вървеше, стиснала до болка малките юмручета. Никога не бе мисли за себе си, не обръщаше и внимание на тръните които раздираха босите и крака, имаше сълзи в очите, но те бяха за някой друг.
Онемя от величествената гледка, разкрила се пред очите и. Знаеше че е голямо и величествено, но това, колкото и да си го бе представяла, надминаваше всичко. То бе огромно, доминираше върху всичко останало, а най важното бе че съществуваше. От миговете на съзерцание се изтръгна почти насила, така можеше да стой и да го наблюдава докато припадне от изтощение и нямаше да свърши това за което бе дошла. Усещаше магията навсякъде, струяща на тласъци, почти задушаваща всичко живо. Добре че имаше смесена кръв, та и помогна да излезе от вцепенлението. Въпреки че за рода си бе все още малка способностите и бяха доста силни, а и бе добре обучена.
Не знаеше откъде първо да започне, затова реши че може би е най-добре да изрази почитта и уважението си. Направи един древен магически къс, но достатъчно силен за случая, ритуал и се зае със задачата си. Единственото и безпокойство вече бе доколко ще и стигнат силите. Започна да копае. Трябваше да използва като инструменти единствено собствените си ръце. Заби ноктите на тънките си пръсти в твърдата земя. Болката не я изненада, бе готова за нея, изненада се когато се спря за малко да поеме дъх и погледна ръцете си, нямаше ги вече два нокътя, а на единия и пръст нокътя висеше, поклащаше се, загледа го с любопитство стисна го със зъби и дръпна рязко. Звездички закриха тъмнината на притворените и очи, стисна още по силно зъби. Усещаше вкуса на собствената си кръв в устата си и от това като че ли почерпи нови сили, отвори очи и се усмихна, нищо нямаше да я спре. Погледна до къде беше стигнала с работата и установи за своя почуда, че бе напреднала доста добре. Не знаеше също така колко време е минало но това не беше от особено значение, тук времето течеше различно, по скоро бе застинало. Намираше се вече на около метър, метър и нещо, по груба преценка, от горния слой. Започваха да се очертават вече и първите корени, груби жилави и преплетени. Пулсираха едва доловимо, докосна ги и те сякаш поомекнаха, сега бяха двамата само с дървото. Прошепна му гальовно, обърна поглед нагоре, а то сякаш въздъхна разтърсвайки леко клоните си.
Продължи със същата упоритост защото истинската и цел бе по надолу, същинското първично коренче пробило черупката на твърдото семе, трептящ и попиващ истинското богатство и магически сили на първичната земя. В легендата се разправяше че боговете хванали облог, на това парче земя, с демоните. Не усещали магията които онези прокудените се опитвали да вложат в коравата пръст. Дали им най-грубата семка, смеейки се и казали, че нищо не може да помогне тя да покълне скочили на колесниците си и през смях и подигравки заминали. Млад бил още света, не били толкова силни демоните като боговете, но положили семето в земята. Започнали да редят и нареждат, заклинания ден след ден, нощ след нощ. Нищо не се получавало. Преминал случайно един полубог, усетил странната магия която се стелела наоколо и се отбил, зачудил се какво става, и им дал съвет на майтап, трябва жертви да се дадат за да покълне туй семе, казал им той. Проляла се кръв, верни и силни изчадия принесли се в жертва, и тогава чудото станало. Поело тънкото стебло нагоре, а боговете били принудени да изпълнят поетия обет. Поръсили магия, разпръснали над демоничния свят сила да управляват това късче от техните владения, но никога да не властват напълно, и всички да ги мразят докато не остане един.
Дълги и кървави воини се заредили една след друга. Растяло дървото и с всяка изтекла капка кръв ставало по силно и по могъщо. Малцина останали от древния народ пръснати на всякъде, не им трябваше повече кръв да проливат за да се доказват на боговете. Омесили се със своите създания, и поотслабнали техните сили. Опитвали се да защитават своя свят, но тъй като не били съвършенни, болката съпътствала всичките им начинания. Мразени били за това, а онези отгоре се забавлявали...
Дълбаеше и говореше монотонно за да не загуби съзнание. С всяка капка кръв пулсациите в корените се засилваха. Бе изпаднала в транс, и когато достигна до това което търсеше вече незнаеше къде се намира. Беше уродливо величествена гледка, туптящ в ритъма на малкото и сърчице тя бе достигнала до него. Усети силата на древността. Погали го с раздраните си ръце усмихна се на себе си и впи зъби в него.
Тръпки преминаха по ствола на дървото. Устата и се напълни с лепкава течност, кръвта на десетките, стотиците преди нея. Тялото и се пълнеше с енергия, а корените оживяха. Раздвижиха се притиснаха малкото и телце и се опитваха да я размажат. Впила здраво зъби се усмихваше защото знаеше съдбата си. Тя бе последната която щеше да събере енергията на всички в едно бидейки последната жертва. Вече се задушаваше, усещаше как се чупят костите и под силата на корените, но знаеше...
Задушно е, чу плачът и се затича в другата стая.
-Тихо, тихо, шшшшшт, заспивай...
Залюля го нежно, тя спря да плаче и се усмихна, това бе най – хубавата усмивка която виждаше и едни игриви пламъчета прескачаха в очите и. Имаше нещо различно в този поглед, нещо което го нямаше сутринта. Видя увереност и сила някаква дълбока мъдрост и познание се лееха от тези очи. Усмивката и бе вълшебна, магическа.
...Не беше вече сама, те всички бяха с нея, бе последната и събра цялата им сила, знаеше всичко и заспа спокойно...
