Заоблачаваше се. Дали щеше да завали, а може би ще се появи вятър и ще издуха тия тежки облаци някъде надалеч. Гледаше природата харесваше му да наблюдава как се променя, носеше му спокойствие. В моменти като тези не мислеше можеше да стои и да наблюдава движението на облаците, променящи се като емоциите вътре в него. Не можеше да понася хубавото време, просто защото биваше хубаво, няма във него промяна няма движение. Това не отговаряше на неговите изисквания, движение и промяна нищо не трябваше да остава едно и също за дълъг период от време. Бързаше непрестанно и тогава се чувстваше жив.
Ако не знаеше какво да прави просто полудяваше, тогава променяше каквото се намира около него. Разрушителен бе неговият импулс, тъй като бе вързан в ръцете. Опитвал се бе да прави като малък фигурки от восък, да прави хартиени самолетчета, да сглобява корабчета, даваше всичко от себе си, но никога не му се получаваше. Присмех долавяше винаги когато някой виждаше продуктите на неговия труд и усърдие. Уродливи изглеждаха творенията му, криви, чепати не признаващи нормалните природни закони. Не му трябваше много време да осъзнае и да унищожи напразните си опити да твори. Изпадна за кратко в депресия, водиха го по лекари, нищо Привидно не правеше нищо освен да си гризе ноктите си, но се променяше отвътре. Търсеше призванието си, не беше градивно това знаеше със сигурност.
В един хубав летен ден се разрази бърза лятна буря, не бе виждал такова нещо до сега. Залепи се за стъклото не смееше да премигва за да не изпусне нещо от случващото се навън. Облаците се гонеха бясно по небето вятърът огъваше дърветата в градината сякаш бяха от гума. Тогава небето се раздра от мълнии, впечатляваща гледка падаха наблизо, забиваха огнени копия в земята, ярки и страховити. Едно от тези копия падна върху старата круша и я разсече на две, гърмят не закъсня, тътен, прозорците се разтресоха. Тръпка на непознато удоволствие премина през тялото му сякаш част от този електрически заряд се разреди и вътре в него. Получил бе първата си полюция, но разбра това след като всичко свърши.
Един ден видя прибирайки се от разходка видя още нещо което тотално го промени. До едно дърво имаше малко трупче, животинката бе мъртва може би от няколко дена, подута и нападната от червей. Щъкаха движеха се в гърчещ хаотично – наркотичен танц. Наблюдаваше, движение, тук там като че ли телцето бе все още живо се надигаше от предвижването им напред назад. Видя как през спуканото око, заедно с изтичащата слуз се подаде един, не всъщност два хубави бели, гърчещи се червеи. Смрачаваше се, а той не можеше да си тръгне, но си каза че ще намине и на другия ден и то по-рано за да не изпусне нещо. Разболя се обаче бълнуваше и повръщаше два дена. Когато се посъвзе отиде до дървото, но там намери само скелет. Ядоса се на себе си и на проклетия грип. След два дена простреля едно врабче, падаше бавно опитваше се да лети, но едното му крилце бе счупено и описваше странни пируети. Когато достигна до земята се наложи да му счупи и другото крило и да му извие трепкащото вратле. Положи го в малка картонена кутийка, занесе го в къщи и го остави под кревата си. Този път нямаше да изпусне нищо от промяната. На третия ден миризмата вече се усещаше и по малко из цялата къща. Майка му нададе истерични и гневни писъци, бе събота ден за чистене. Докато изнасяше кутийката към боклука, едвам се сдържаше да не изкара закуската си навън. Не знаеше какво да прави защото той ревна и като че ли подивя, заключи го в стаята.
Баща му се прибра късно, щеше да има наказание за тази му постъпка. Свали дебелия си колан и се качи в стаята му. Преби го от бой. Получи обаче не ценен урок, а като че ли се зареди със заряд. С всеки следващ удар, с всяко сцепване на кожата под свистящия колан светът за него придобиваше нови измерения, болката бе хоризонт с но еочаквано големи граници. Всяка диря оставаща от съскащия колан, с оприличаваше на огнено копие разкъсващо затъмнените небеса, тръпнещата в екстаз природа под ударите на собствения си гняв. Все прояждащи червей, мълнии насичащи недоузрелия мозък, бактерии присламчващи се унищожаваха и малкото оставащ разум. Светът нямаше да е същия след тази буря, тялото му кървеше но вътре в него се разтягаше усмивката на промяната.
Еректирал стълб от унижение, горд и самотно променящ се очакваше поредната буря. Стичаща се бавно кръв по ръцете му, от все още гърчещото се на земята тяло, очакваше дъжда, но той чакаше огнените копия копнееш за мига, в който щяха да го променят. Малки бързи капчици засълзяха от намръщеното лице на небосвода, превръщаха прясно изровената пръст в лепкава кал, която до момента покриваше костите на десетките претърпели „промяната” от неговите ръце. Усмихващи се ребра проблясваха на светлината от далечните светкавици, а той стоеше тръпнещ и чакащ. Нямаше повече болка, нямаше съжаление, очакване се четеше в погледа му. Потрепваше сърцето му с всеки приближаващ се гръм.
Загледан в далечината, заслепен от очакване, така и не усети приближаващите се агенти в полумрака. Не помръдна когато в черепа му се впиха четирите червени точки от лазерните мерници. Усмихваше се когато прозвучаха изстрелите, превърнали главата му в лепкаво червена каша. Тази промяна ли чакаше от години? Не можеше да даде отговор на въпроса.
