Не свършва да търкаля се кълбото

и нишката му тънка се разплита

какво, че в ново измерение оплетено

със пръсти тънки нова риза ни плете съдбата.

Небрежно, нежно неочаквано движение,

подскок, искра, завъртане по пълнолуние.

От непознати билки във хаванче стъркано,

молитва, шепотна магия, защо посрещам я настръхнало?

С отворени, напукани и сухи устни,  чакам

от билето сокът на промяна да вкуся

да разкърша рамене и в новата премяна

лека, от съдбата, ще стоя трептя, вибрирам

                                   ще дочакам светлината.

Дали ще мога, в дрехата си нова?...Това безумие,

със себе си да се преборя, да стъпя на врата,

да срещна опование, в кръвта да няма ярост, а желание...

Какво си мисля, как може, няма я за мене любовта.