Бутилката бе наполовина празна, или наполовина пълна, а може би изобщо не беше там. В чашата обаче имаше все още остатъци от трите бучки лед, които продължаваха да правят цветът на питието прозрачен и нездрав, като кожата обвиваща тялото му. Приседнал небрежно на дървената пейка, изкарваше тиха и нежна мелодия от струните на очуканата китара. Пръстите леко и гальовно се движеха по струните, галеха бавно но и настоятелно когато бе необходимо. Плачеше в ръцете му, сладко и горчиво, като сълзите събрани в сърцето му. За миг прекъсна, всумкна дълбоко от цигарата и после отново я постави между струните, глътка от уискито, дълбока въздишка и отново прокара пръсти по струните. Зазвуча игрива преливаща от радост мелодия, не знаеше какво точно свири, но това бе вътре в него някъде от неговата младост, усеща се енергия и гордост, воля за живот и подвизи. Да той щеше да бъде най – добрия. Ставите боляха, но сърцето все още играеше тук бе тази душа и все още лудуваше, искаше да къса струни, да обича до полуда, да... Изплака тъжен стон късащ сърцето, опъната до скъсване струна, красавица бе тя, колкото и години да минеха, не можеше да спре да мисли за нея. Той не плачеше не можеше повече но затова пък, китарата тя можеше, с тези пръсти разкъсваше тишината.
Китарата плачеше с кървави сълзи. Пръстите не спираха да се движат, като че ли стичащата се кръв смазваше звукът, придаваше душевност, каквато никой думи не можеха да изкажат. Не чувстваше болката в наранените си пръсти, а тази която сам си бе причинил. Преди години и се бе заклел, а тя бе дяволски красива, обещал и бе всичко, светът, славата, себе си. Не бе така устроен света, не можеше да изпълни обета а и как да го направи когато тя изчезна. Погълна я земята, взе я вечността. Къс л бе струна след струна но това не бе фатално, там във онзи ден се скъса част от сърцето му. Празно, кънтящо глухо, реки от алкохол примесени със самотни сълзи запълваха празнината, но раната не зарастваше. изсвири най- тъжните весели песни, усмихваше се въпреки че плачеше.
Капчици оцветиха отново питието в чашата, протегна се по бяла и костелива ръка и досипа още малко от питието. Неизказани думи висяха във въздуха. Масата изпука от старост или може би от тежестта на слушателя. Не искаше да си тръгва, всичко и всички можеха да почакат, трябваше да остане до края, да усети последния тон, лебедовата песен. Размениха погледи от които би повехнало не едно цвете. Изпи питието на един дъх, дръпна два пъти да довърши цигарата и я пусна да прави компания на остатъците от леда. Прокара кокалчетата по струните, затвори очи и засвири. Една сълза се стече по бузата, а десетки други кървави се стичаха от грифа.
Нощта бе притихнала, дори и луната се бе скрила за да тъжи, или просто отстъпваше място на идващия ден. Скъсана бе първата струна, след нея и друга и трета. Китарата замлъкна.
Остави бутилката на масата да се разлее, и да се омеси с кръвта. Надигна се вдигна кокалести ръце и го изтръгна от преумореното тяло, отдели го от пребледнялата и съсухрена кожа. Не бе му обещала много, но го водеше на среща камбаните щяха да бият, а и тя щеше да бъде там. Взе болката му и тогава той се усмихна. Погледна към ръцете си, бяха здрави и отново силни, но нямаше да свирят. Светът се промени само с едно последно дихание.
Китарата се свлече безжизнено от бледите пръсти. Продължаваше да кърви, но никога повече нямаше да заплаче с глас.
