Бели облаци над мен и тиха песен нейде от гората

разхождах се и тежката умора отлиташе

с крила на птици реещи се в простора

къде съм тръгнал сам със кецове в ръка

може би там, последно мисълта ми дето скиташе,

задъхана избягала от жегата и купищата

недоволни озлобени хора. Бетони, прах,

коли, безличие и други, превърнати в първичен страх.

Да, ще притичам пак при теб панически

когато очи притварям от умора

и ще изсичам тука думите пленили мислите,

ей тъй, без страх, без смисъл за критиците

ще има вятър, слънце, цветове и малко болка...