Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
19.02.2007 21:52 - Последна битка
Автор: kolibri Категория: Лични дневници   
Прочетен: 639 Коментари: 1 Гласове:
0



Бе дошло време за последна битка. Нямаше я вече омразата и страха, мина доста време от последната им среща, но раните още се виждаха. Спокойствие, пречистване, тяло изопнато като струна, мисъл чиста като утринна роса, решителност се четеше в погледа му. Един от двамата щеше да продължи, един от двамата. Обърна се и зачака.

Нямаше светкавично нападение, очите горяха измамно спокоиствие се таеше във сенките. Усещането което винаги предизвикваше с присъствието си за страх и обреченост се засилваше. Познаваше това чувсто, каращо ръцете и краката да треперят. Болките в главата, протичащите като по далекопровод сигнали от гръбначния мозък, достигаха доцелта си и предизвикваха неподправено усещане за разкъсване, чупене и унищожение. Знаеше че са само илюзорни, и не трябваше да се подава на паниката, както се случи веднъж когато загуби два пръста на лявата ръка, а при следваща атака едното око, познаваше го, но това бе едва началото. Приемаше неговите условия, бе му дал избор на бойно поле и не очакваше нищо друго, но никога досега не бе изпитвал целия му арсенал не можеше да си позволи това малко зрънце страх да стане причина за поредно бягство. Взираше се в горящите му смеещи се очи, почти можеше да почувства доволството му. Бе като малко дете отворило кутия с играчки, когато няма никой, искащо да разхвърли всичко на пода да подреди висчко, да разхвърля и да ...унищожава, защото в него нямаше нищо градивно, и сега той го пусна. Топлината излизаща от погледа му започваше да изгаря кожата, вдигаха се мехури и се пукаха с ужасяваща болка. Това бе ново, но той не правеше нищо гледаше в очите му без да помръдва, чакаше подходящия момент. Стискаше зъби, болката не даваше на страха да надделее, нямаше нищо друго освен тези очи, зли и горящи приближаваха се и го поглъщаха, не той ги поглъщаше, можеше да поеме всичките да ги раздели на четири, осем, шестнайсет и да ги погълне всичките, вече можеше. Усмихваше се мислите му прескачаха, придобиваха нови измерения, разтваряха се и се сливахаприемаше чуждото присъствие и радостта от завоеванието започваше да взема връх в съзнанието му. Още малко и щеше да извади скрития си коз от ръкава.

Ненормално покачващите се градуси задействаха алармата и докараха почти целия екип в комуникационната. Всички малки екрани образуваха един на който се виждаше помещение 126С. Обектът стоеше в центъра напрегнат всчко мускулче трепереше от напрежение, но усмивката му не потрепваше. Кожата бе зачервена и като че ли излизаше пушек, но това бе невъзможно.

Знаеше че неговите сили не бяха достатъчни да му противостои, трябваше му и неговата сила знаеше го, но до сега винаги му пречеше страхът. Сега бе друго, беше му дал “тяло” за изява, бе го пуснал в пещерата и всеки момент, щеше да бутне камъка. Погълна го целия и тогава превключи. Използва неговите сили и първоначално своите ръце, със другите трябваше малко да свикне. Всичко бе оръжие всяка част всяка кост бе меч които се забождаше, всяко сухожилие и мускул въжета които се овиваха и осукваха около вече материалното му тяло. Да сега щеше да разбере какво е болка...

Тялото започна да се тресе и гърчи в неестествени пози. Костите на краката се чупеха и забивахав тялото като в игленик. Мускулите се разтягаха и усуквахаоколо останките от начупените крайници до скъсване, като че ли бяха вързани към невидима машина на инквизицията. Едновременно с това ръцете дълбаеха в стомаха мачкаха и търсеха, късъха и разхвърляха...

...трябваше да унищожи всяко едно от очите, разбираше паниката му не бе очаквал това да не бе добро посрещане, вече го нямаше добрия домакин. Пробождаше някой от тях, други стягаше до спукване. Усещаше как някой се пукат като загнили мехури, когато ги премазваше в ръцете си. Трябваше и да изхвърля вече мъртвите за да достигне до другите опитващи се да се скрият. Не можеше да избяга защото използваше неговите ръце за да го държи вътре, щеше да го надхитри в неговата му игра...

...гръдния кош като че ли бе смазан от невидимо менгеме. Едната ръка все още бе вътре и се извади от раменната става. Другата туку що изхвърлила част от дроба се опитваше да си проправи път през гърлото, отваряйки нова дупка. Усмивката не слизаше от устата му...

...и сега бе ред на последното, щеше да го изгаси с неговите си ръце. Протегна се и стисна вложи всичко използва цялата му сила за да го унищожи. Чу се само едно пук и взрив от болка, неговата болка. Бе доволен бе го победил.

Никой не искаше да признае това което се видя в по големи детаили на записа. Като че ли огромна длан бавно се стикаше около главата оставяйки следи като в мека глина преди тя да се пръсне като презрял домат. Остана само един запис, който не се знаеше къде е. Пореден неуспех за лабораторията...



Тагове:   битка,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. piccola - тази лаборатория
19.02.2007 22:04
подреденият хаос....усещам мириса на изгорялата плът....усещам лепкавата кръв, полепваща по босите крака...преминавам от една стая в друга...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: kolibri
Категория: Лични дневници
Прочетен: 584250
Постинги: 350
Коментари: 448
Гласове: 1705
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031